Двореца на Крилатия господар

Още една година отмина уж мирно и спокойно, но не беше така и в Шумящата гора. Там най-злите от най-злите твари се бяха събирали многократно и крояха своите планове. Искаха да го убият. Искаха да му видят сметката, за да могат да се разхожда в онези славни времена мрак. Те ги наричаха „Златния век” и чакаха пробуждането си.
В една стая бяха наредени много столове около кръгла маса. Слабото осветление пречеше да се видят лицата на присъстващите. Чаках някой. Онзи, който беше реших да ги води, защото колкото и силни да бяха, без водач са нищо.
Той се появи. Беше висок, имаше бяла кожа, очи черни като смъртта. Наричаха го с много имена и никой не смееше да спомене истинското му. Той седна и след него и всички останали.
-И така скоро ще дойде времето? – подхвана водача.
-Този път е ред на въздушните. – обади се един. Той беше бивш въздушен и знаеше кога уж неговия народ трябваше да дава жертва.
-Това е една от малките времена когато пускат някой вътре.
Всички се съгласила и продължиха.
-Ами ако подменим булките? – започна водача – Представете си, вместо въздушна девица да пратим някоя наша.
-Но нямаме девици тук.
-Всъщност имаме.
Обади се един старец, който явно беше изживял доста. Изглеждаше уморен, но не и несломим. Времето го бе достигнало и все пак не падаше духом. Не се даваше на  Смъртта.
-Говори старче. – подкани го водача.
-Помните ли преди време, преди Крилатия господар да се появи се говореше за девици скитащи през зимата?
-А онези ледени духчета. Мислех, че са им видели сметката.
-Не ги ли заточихме? Така де използвахме доста енергия, за да ги спрем.
-Явно е останала една. – каза старчето и извади една папка. После показа снимка на младо момиче, русо, и доста красиво. Разбира се беше облечена в една бяла рокличка, а отстрани навсякъде имаше сняг и лед.
Водачът на събитието се изправи и все снимката. Поогледа я и се усмихна. Явно беше решил вече както да прави.
-Намерете слабото и място. Тя ще бъде нашата жертвена булка. Ще я принудим да нападне дракона в самите му покои. До колкото помня те доста държаха на семейството си.

След няколко дена….
С брат ми се бяха установили в една вила на ледено езеро. Знаех, че се лишава от топлината на живите твари заради мен. Затова и го обичах. Винаги беше до мен, дори и това да го застрашава. Изведнъж в стаята влязоха много хора, който леко ме притесниха. Те ни виждаха и без много, много да ни питат нападнаха и мен и брат ми. Аято винаги е бил добър боец, но го мързеше твърде много. И ето, че сега просто се случваше нещо, което бях усетила много преди този момент. Те хванаха брат ми и го затвориха в онези кутийки с печатите. Само те можеха да ни заловят, а вътре беше гадно, ужасно, прекалено ужасно, за да ни го причиняват.
-Пуснете го. – казах и около мен се разви леко виелица.
-Само ако ни помогнеш. – каза един от нападателите.
-Иначе? – попитах готова да ги убия.
-Иначе няма да го видиш повече. Ще ти дадем кутията, но знаеш ли как да го освободиш? Не мисля. А сега бъди добро момиче и направи каквото искаме.
Погледнах ту кутията,  ту мъжа който я държеше. Протегнах ръката си към него и в миг се заледи.
-Това ви чака ако не го освободите. – заявих без да мисля много.
-Сигурна ли си? – попита следващ и взе кутията. – Наистина ли ще изложиш живота на този, какъвто и да ти е?
Тук се спрях. Замислих се. Беше прав. Не знаех как да разбия кутията. Моя лед нямаше да послужи в този момент. Беше просто безсмислено. Предадох се само се молех брат ми е да добре.
След няколко часа ме заведоха в Шумящата гора. Не я харесвах. Аз бях неутрална. Не приемах страна. Служех само на природата и на себе си. Вождът им се изправи пред мен и ме докосна с пръст по лицето.
-Студена, сладникава и най-вече девица. Идеална е. Но достатъчно силна ли е?
Той се обърна към стареца, който явно ме беше предложил за жертвата този път.
-Напълно. Миналите можеха да заледяват дворци, а тази тук се разхожда и след себе си остава студа и зимата.
-Значи е точно за тази цел. Нашата ледена принцеса. Къде се криеше досега? Мислеше, че няма да те застигне и теб тази война. Е познай .. сега стана една от главните фигури в нея.
Огромният вожд се приближи до мен и ме хвана за рамото, вдигна ме и нареди да ми сложат уж окови, който да ме спират, донякъде. После ме пусна и ме насади на един стол. Започна да му обяснява какво се изисква от мен. Ама той луд ли беше. Да ме пратят в устата на лъва. Искаше да се самоубия, за да видят дали Крилатия още е жив. Идиоти, безумци. Но нямах друг избор. Не исках да заточат и последния ми останал роднина.

Скоро дойде момента. Колата караше към Двореца, а бандитите чакаха. Чакаха да спре, за да може да подменят момичето вътре с моя милост. И скоро се случи. Колата спря, защото един от бандите беше сложих пирони на пътя и спукаха гума. Колко изтъркан номер. Щом превозното средство спря и шофьора излезе. Погледна към гумата и тръгна да я сменя. А междувременно докато се ровеше в багажника един от крадците се промъкна при девойката и и запуши устата, за да не вика. Така я отвлякоха и ме накара да се кача. Дори насила ме накара да облека някаква огромна, дебела рокля, която уж беше от онези места. Беше гадна, беше топла. Не я харесвах. Затова в момента в който се качих в колата я свалих и използвах магията си, за да си направя сама дреха от снежинки и сняг. Покрай мен никога не се разтопяваха, затова бях спокойна.
А шофьора дори не разбра за размяната. Каква ирония.

Скоро вече ходех по коридорите на двореца. С празен поглед и мисли, само за мисията не смеех да се отметна. Имах ли избор, За да спася брат си бях готова дори да се разменя с него и да прекарам вечността в кутията.
И ето, че стигнахме покоите на уж Крилатия. Влязох вътре, а стражите не посмяха да ме докоснат. Затворих след мен и ме оставиха сама в една доста добре обзаведена стая. Имаше полица с много книги, явно обичаше да чете. Също и голям прозорец, който показваше доста голяма част от страната. Приближих се до прозореца и докоснах стъклото. Затворих очи и просто си поех дълбоко въздух.

Неговите тайни си бяха само негови. Никой не биваше да ги разбира, затова и се бе подсигурил и ако до преди година всичките врати в двореца зееха полуотворени, то след тази последна година всичко бе затворено и заключено, а войниците инструктирани да внимават с кого какво коментират.
Неговите тайни бяха единствените. И никой нямаше да разбере.
Затова и чакането този път бе по-различно, не толкова потръпващото нетърпение, колкото просто очакване каква ли ще бъде избраницата този път. Дни, в които хората отвън се бунтуваха още повече, но до някъде това го забавляваше...Седеше на парапета на терасата, закрита от стъклени прозорци с изрисувани сцени по тях, един прекрасен стъклопис, който беше обикнал, колкото и странно да бе, именно през последната година и от тогава обичаше да седи тук. Сега не чакаше, както преди, в средата на стаята или на кресло, сега интересът му бе различен. Но кой би могъл да го каже, да го изтълкува като факт? Може би само онези, които можеха да видят червената коса, повяна по вятъра. Тази година такъв вятър трябваше да посети двореца му. Изборът на клановете...Затова и я усети в един последен момент, когато тя се опря на стъклото, в другия край на прозорците, обрамчили терасата и бавно наклони глава на една страна. Коя беше тя? Не, не беше вятър, определено не беше, защото миришеше различно от всяка друга вятърна девойка, която бе живяла в покоите му. Тя не беше...Но от това му стана някак комично и напевен смях се понесе сред стъклописа.
- Кой грешник те е пратил тук и с каква молба?

Гласът не последва много след като влязох. Искаха да се жертвам, за да може Аято да е добре, така да бъде. Можех и да съм последния леден дух, но щях да им покажа, че никой нямаше да спра да съм свободна.
-Имаше ужасни навици да разговори. - звънливия звук се разнесе. Сякаш чуваш вятъра по снега, сякаш усещаш студа във врата си. Моя символ. Не бях като онези проклети смъртни. Никой воден не можеше да докара толкова съвършена форма на лед, никой въздушен не можеше да причини толкова силен студен вятър, и никой земен не можеше да сътвори лавина толкова, голяма, че да разруши цели градове.
Обърнах се към мястото, където идваше звука и за секунда тялото ми изчезна. Остана само наметалото от сняг, което скоро се стопи. Вместо до този прозорец се появи до стената, която ме делеше от онзи, който би трябвало да нападна. Дори и аз не знаех защо, но просто трябваше да го направя.
-Ако имах избор щях да ви науча на по-добри. - някак в тона се долавяше онова особено аристократично държание, спокойствие, тишина и най-вече мистика. - Тъмните са ужасни създания не мислите ли? Искат да ви убият след като заловиха всички духове.
Но едно нещо не разбирах от всичко това .. защо изобщо се криеше. Нямаше да го нараня. Аз не можех да го направя.

Сняг, тя беше чист сняг и нищо повече. За миг червеният поглед изглеждаше още по-любопитен, когато русокосата изчезна, сякаш се стопи, като една фина ледена висулка, но не остави вода сред себе си, вода...като неговата, онази...
И това момиче идваше тук с някаква цел, толкова наивно, толкова глупаво взето решение. Идваше да го нападне, защото някой й бе наредил, някой я беше принудил. Но тя го упрекваше, по начина, по който той говореше. Каква драматургия би се получила само.
- Пази снеговете си за другаде, ледена кралице, тук няма да намериш, каквото търсиш - не трепна  и не се премести, когато тя се озова по-близо, а продължи да я наблюдава с дозата любопитство и неприкрит, арогантен интерес. Забавно му бе вероятно, че подобно създание идваше тук, че подобно създание е било принудено да дойде. Къде беше нейната воля?
- И кой съм аз, за да иска някой да ме убие? Посредникът на Господаря и нищо повече - ролята му, тази негова човешка роля, защото всеки вярваше, че той е дракон, безмилостно чудовище, поглъщащо още веднага всяка девойка, прекрачила прага на неговото господство. Смешно беше.

И тук ме засегна. Ледена кралица? Това да не би да е новия ми прякор. Не. И преди да ме наричали така. Мразех това название. Мразех този лозунг, който са ми лепнали. Защото владеех снега и студа ме наричаха толкова .. досадно.
-Моля да не бъда назовавана така.
Казах набързо и отново погледнах към онзи прозорец. Затворих очи и за миг се чу звук подобен на сблъсък. Беше в двореца, но не беше точно тук. Понякога беше добре да се намират вратички в договорите. А този имаше доста. Трябваше само да дойда и да го нападна нали? А кой ще разбере. Кой изобщо ще узнае за това? Така, че тази малка постановка щеше да свърши работа. После се върнах към посредника.
- Обикновен човек не сте, защото ме виждате. Топлината от тялото ви е различна от тази на другите магове. По-стара съм от вас, за да знам какво излъчват другите създания и така успявам да ги разпозная. Плюс това работата ми беше уж да ви нападна, не го ли направих преди малко?

Повдигна вежди. Повечето се бояха да държат такъв тон на когото и да е в двореца или около него, затова и собствените му стражи бяха безмълвни, някои от които лишени нарочно от гласове. Нямаше да я назовава така, щом желаеше или щеше, но само за да забавлява себе си.
Сблъсъкът със стъклото го накара да въздъхне тихо. И друг път се бяха опитвали да разиграват сцени пред него, други бяха се опитвали да се самоубият, за да вселят ужас в хората отвън, но...тук магията цареше на друго ниво и беше радост, че никой не знаеше как точно. Мнозинството вярваше в суеверията, така че навярно тази постановка би била полезна за онези, които чакаха отвън, онези, които щяха да заплатят скъпо за това си решение.
- В този дом никой не е обикновен човек, никой не е толкова топъл или студен, колкото е възприето в действителността. Тук живеем по правила, това не е ли ясно на външния свят? А и бихме могли да поспорим за възрастта, но той, който прогони вас и всички като вас далеч от тези земи, скоро ще стане нетърпелив и ще освободи гнева на огъня си над въздушния клан. Те ли бяха онези, които успяха да покорят свободата на един леден дух? Онези, които ви принудиха с глупостта си да нападнете някого тук?

Засмях се когато си помисли, че въздушните биха могли да измислят такова нещо. Те бяха твърде ограничение. Вятърничеви, така да го кажем. Но вече ми писна. Не можех да говоря с някой така. Да не виждам кой е. Това беше по-подло и от начина по, който ме накараха. Затова само щракнах с пръсти и една снежна топка цапна моя събеседник, толкова силно, че го вкара вътре. Но не толкова, че да го заболи особено. Просто снежен бой.
Погледнах мъжа пред себе си без изобщо да показвам интерес. Наведох се и се поклоних. Нали така беше прието. После се изправих и се усмихнах едно благо.
-Обещайте да не се заяждате с въздушните или който и да е друг клан от приетите за светли. Те не бяха онези, които ме изнудиха да дойда тук.
Затворих за пореден път очи и усетих нещо странно във въздуха. Познато присъствие. Долавях неговата топлина. И веднага се успокоих.
-Ох освободили са Аято. Това е чудесно. - казах тихичко на себе си с ръка на сърцето. Е вече нищо не ме тревожеше, затова просто се усмихнах топло на мъжа пред себе си.
-Та искате да знаете кой ме накара? Тъмните. Преди да се появи Крилатия Господар моя вид беше навсякъде. Но след неговата поява хората се научиха да ни затварят в едни кутийки. Не ме разбирайте погрешно уважавам делото му, но не мога да разбера хората. Сега след като заловиха брат ми тъмните създания ме накараха да дойда тук и да нападана Господаря, след което щяха да пуснат брат ми. След като вече е сторено ми кажете дали искате да знаете нещо за навън?

Не я бе страх от смъртта, но те, тези създания вече бяха умирали веднъж и затова им беше лесно, нямаше какво да губя. Тя имаше обаче. Брат? Колко ярка слабост за една такава ледена покровителка. Остави снежната топка на произвола, иначе би предизвикал съмнения, а не трябваше. Никой не трябваше да разбира кой е той наистина, неговият облик беше тайна, неговото име...Изправи се и отметна червената коса назад, за да прочисти снега от себе си. Това дори би го ядосало, ако леденото създание не беше почитателка на разиграваните импровизирани пиеси.
- Посветените на тъмнината, към които сте и вие, особено остроумно са открили начин как да разчупят слабостите ви. Това дори би било забавно за Крилатия господар. - а той можеше да опита да я подразни, за да я види, да провери истинската й смелост. Би ли го нападнала наистина? - Не съм проявявал интерес към тъмните твари, които се появяват от време на време, но смятах, че из между вас има...как да го кажа, вид разбирателство? А вие се нападате и оковавате сами в магически кутии. Това е нелепо. - а тя уважавала делото му? Това беше изненадващо, а и някак приятно. Усмихна се плавно с ръце на хълбоците и все така любопитен поглед. - Защо тогава едно създание, което изглежда предпочита да стои в страни от омразата на прогонените от Господаря, изобщо се забърква с тях? Дори и този заловен брат...толкова по-лесно би било и за двама ви да намерите дом другаде или дори да промените своята принадлежност?

Слушах го внимателно, но в думите му пропускаше нещо много важно. Йокай, какъвто беше брат ми се храни от човешката кръв, това моментално кара другите да мислят, че е лош, а той не беше. Просто е такъв по природа. От друга страна Юки - онна бяха красиви ледени духчета, които се хранеха от енергията на хората. И ето, защо не можех никога да сменя мисленето на хората.
-Сигурно се чудите, защо същество като мен ще рискува всичко, заради брат си? Много просто. Не искам да прекарам вечността сама. Когато си живял толкова, че да виждаш как всички на които си се доверявал умират от старост и мечтите ти докато си бил жив изчезват осъзнаваш, че накрая ще останеш сам. Съжалявам и Крилатия в това. Защото колкото и да не му се вярва и той ще остане сам някой ден. Затова иска девиците. За да се разсейва.
Можех и да съм арогантна, надменна, но говорех само и единствено истината. Така запазвах сърцето си чисто, така ми беше изгодно. И неговата особа, където и да е, трябваше да чуе думите ми.
Изведнъж видях нещо странно. Лицето ми веднага се промени и отидох до него. Беше една малка, стъклена играчка на зайче. Страните ми веднага поруменяха и лицето ми започна да излъчва топлина и спокойствие. Загледах се в играчката и се усмихнах някак детински.
-Толкова е сладко. - и докоснах нослето на малкото стъклено животинче, сякаш беше истинско. Започнах да го пипам и да внимавам да не го строша от внимание. - А и да .. аз съм неутрална. Не приемам страна и когато избягах с брат ми ни намериха. Да кажа, студа е лесно разпознаваем. Е как стоят нещата тук. Така де отговарям на всички условия освен може би за въздуха, но шанс.
Ами така де .. тъй и тъй бях тук. Поне да си намеря нова цел.

Беше права в това отношение, нямаше спор, но той не се трогваше от думите й, не беше способен да се трогне или впечатли, не беше способен дори да се ядоса на този тон и държание. За него това беше момент на разсейване, именно разсейване, както с всяка една от неговите девойки от миналото, а и предстоящите. Тя му разкриваше твърде много за себе си и брат си, за своите чувства. Самота? Това беше нещо напълно характерно за съществата навън, за онези, които имаха с кого да споделят живота си и да прекарват времето си. Той нямаше това, но и не му липсваше, никога не беше желал да го има. И именно това предизвикваше по-учестеното извиване на устните му нагоре. Срещата с подобно създание си заслужаваше, макар, че това щеше да доведе до известна разруха сред въздушния кран. Те не бяха изпълнили своето годишно обещание и независимо кой имаше пръст в цялата тази идея и събития, един щеше да понесе последиците.
- Съжалението само би разсмяло нашия Господар, той не е способен на подобни чувства. Сърцата на драконите са по-ледени от вашите, Юки... - не се доизказа, а и не бе необходимо. Тя улови нещо, много по-интересно навярно от него самия. Тези кристални фигурки, те можеха да събират прах от векове, ако не надвисваше магия и над тях.
Но все пак беше изненадващо за червенокосия. На леденото създание й бяха интересни именно тези фигурки, или по-точно зайчето. Защо именно то?
- Всичките ми съпруги се очароваха по тях, затова и ги пазя - спомени, спомени...носталгия? Не, друго беше. Той също ги харесваше, поне някои от тях. - Въздушният клан ще понесе последиците по нарушението на договора, категорично е, а ти...ледена кралице. Ако наистина си неутрална, можеш да намериш дом тук, може би не в двореца, но в тази страна, Драконов чертог се е превърнал именно в това през последните години - в дом за всеки, прогонен от собствената си родина.

Леко преглътнах когато чух проклетото название. Изправих се бавно и се приближих до него. И в следващия момент го хванах за врата. Ако ще и Сатаната да е този пред мен мразех да ми викат така. Ледена кралица ще викат на някоя друга. Можеше и да ме държи милото държанието от зайчето, но проклетника не спря да ми натяква леда.
-Знаеш ли кое е странното при теб?
Казах му тихичко и го стиснах по-силно, приближих си лицето до неговото и се усмихнах. Май не разбираше много от актьорска игра. Всички до които съм стояла дори ледени създания треперят заради мен. Не от страх, а от студ. А този тук не го правеше. Настина не го биваше.
-Не ти тракат зъбите, не се оплакваш, че ти е студено. Казваш, че тук всеки е по-особен, но в едно отношение всички бяха еднакви. Всички трепераха от студ, а ти не.
Но после се усмихнах и се дръпнах. Дори и да беше Крилатия не заслужаваше най-съкровения дар на Юки - Онна. Целувката, чрез която уж се хранехме, но по-скоро беше храна за душата на другия. Тя имаше различно усещане. Всяка беше различна. Сякаш се извисяваш в небето и живееш в пълно щастие.
-А забравих .. приятно ми е .. Инари. - но той не отговори, за което веднага го смъмрих. - сега е удачния момент да се представиш.

Колко жени бяха посягали към него, колко се бяха опитвали да го ударят, да го пронижат с ками, откраднати то стражите? Колко жени обичаха всъщност някой от стражите и колко пъти техният живот се превръщаше в клада, заедно с любими ми? И колко пъти някои опитваха да го предадат? Това винаги го забавляваше безумно.
Нейната ръка бе ледена, студена, но и особено приятна и беше права, той не трепереше, не можеше, дори болката беше далечно усещане. Забравено.
- Твърде отдавна вече не съм актьор за света, Юки-Онна. Загубих интерес отдавна да имитирам каквито и да било усещания, характерни за обикновените хора или създанията със сърца. Ти таиш ли някъде своето сърце, прибрано в стъклена кутийка, скрита дори и от твоите собствени спомени? - остана на мястото си, без трепет, без въздишка или интерес дали ледените ръце бяха оставили своите отпечатъци по врата му. Той така или иначе скоро щеше отново да бъде драконът с огнените люспи, тогава дори щеше да спре да чувства тези нейни пръсти. - Предлагам шанс на своите невести сами да изберат име, с което да ме назовават, но за теб ще бъда Видар. - мислеше си, че само тя би могла да се разтапя, да бъде невидим дух, да бъде тук или там, неусетна, невидима. Можеше го и той и в мига, в който червеният силует се разпръсна, той вече беше до нея, с огнена длан, плъзгаща се по снежната кожа на бузата й.

Кожата ми усети опасността и температурата на тялото ми се понижи още и още. Накрая просто Огъня не ми влияеше, но беше прав. Моето сърце от толкова време стоеше заледено. Още от момента, в който ме затвориха в желязната девица и остриета пробиха плътта ми, а после .. след като ме изхвърлиха в снега нищо не усещах. Останах с това чувство и до ден днешен.
-Все пак се разкри.
Казах тихичко и се усмихнах. Хванах ръката му и я свалих. Не обичах да ме докосват. Никога, на никой не давах.
-Исках да видя ако каза това, което виждам дали ще ми кажеш кой си. Но защо се криеш? Не изисква ли сили и енергия?

Отстъпи за малко назад, за да се обърне безопасно за нея към стъклописите по прозорците и загадъчно се усмихна. Кой би могъл да го разкрие, ако само го видеше? А той понякога се увличаше в разговори. Това го правеше разпознаваем, а и в този дворец, във всяка една стая се криеше по нещо от миналото му, от неговото и на девиците, по нещо от всеки един клан, спомени, украшения...Цели животи.
- Не се крия, а просто улеснявам съществуването си и това на тези около мен - заговори кротко, но и някак глухо. - Всичко изисква жертви все пак, дали ще е известна сила, повече енергия, дори и това, което клановете правят - жертват по една дъщеря всяка година, за да изплатят изискваните дългове. - извърна се някак рязко, нереално, към нея. - Не изисква ли костване на силата ти за брат, който би могъл да остане сам, така както ти не желаеш да бъдеш сама, идвайки тук?

-Той няма да остане никога сам.
Усмихнах се в отговор и се приближих. Сложих отново ръкавиците си на ръцете и го хванах за ръката. Исках да му покажа нещо. Не можеше вечно да е затворен тук. Да живее зад тези стени. Можеше и да отказва да излезе, но нямаше да се дам туко така.
-Все пак е любовчия. Намерил е начин да се справя и без мен. Та ела с мен. Моля те. Няма да ти навредя. Обещавам и се кълна във всичко мое свято.
И го задърпах към прозореца, терасата, колкото да го издърпам навън, да го накарам да се понесе с мен над облаците. Исках да му покажа моя свят, онзи който никой не можеше да види, защото им беше твърде студено.
-Ще те върна за час. Моля те. Поне това направи за мен.
Макар и да знаех, че съм ничия и надали би се съгласил.

- Колко хубаво - но не прозвуча особено искрено с този си отговор. Сами бяха само онези, които позволяваха да останат сами. А той не беше и именно затова беше и безразличен към компанията или самотата, смяташе всичко за еднакво, ако ли не поне за близко.
С известно недоверие я погледна, разучавайки синият цвят на очите й. Това синьо, толкова по-различно от любимото му, но все пак му напомняше.
За миг погледна през рамо, преди да се осъзнае като придърпан към прозореца и умоляван. За какво? Изненада се, но и последва прилив на достатъчно ироничен смях.
- Не очаквам и да успееш да ми навредиш, без да нараниш първо себе си, но съм любопитен да видя какво би могла да ми предложи една...Юки-Онна. - умишлено пропусна "ледената кралица", макар да изпитваше удоволствие да го изрича и да вижда неодобрението в погледа й. Това го забавляваше. - Час не е ли много за силата ти? Мисля си, че ще е тъжно да лиша двореца си от някой толкова по-различен поданик.

Дразнеше ме тона му, но си го пазех за себе си. Но пък и донякъде беше интересен. Бях свикнала с какво ли не през тези години и сега малко разлика беше добре. Щом застанахме на терасата го погледнах и леко се намръщих. Мразех недоверието, защото може би само с това се сблъсквах.
-Ще ме слушаш ли? – когато той кимна с огромна доза недоверие се усмихнах. За миг дрехите му се промениха в по-подходящи за онзи климат, където сега щях да го заведа. А на гърба ми се появи снежно белите криле, направени напълно от лед. Хванах медальона и го махнах от врата си. Така и двамата станахме невидими за другите, така никой нямаше да разбере, че липсваме. Прегърнах го и се издигнахме във въздуха. Той можеше и да владее стихиите, но студа се беше врекъл във вярност само на мен и сега той ни издигна. Крилете се разпериха широко и проблеснаха на светлината на слънцето. След секунда вече летяхме над града и той сам можеше да види поданиците си. Летяхме на север, а климата се изменяше все повече и повече. Докато накрая пред очите не се появи съвсем отдалечен остров, в който царуваше напълно зимата. На този остров нямаше много земя, но беше достатъчен за тишина и спокойствие. Там бях изградила моя дом.
Скоро Крилатия видя нещо съвсем различно от онзи град. Собствен град? Напълно направен от лед. Слязох и стъпих на паветата от лед, който беше леко издълбан и имитираше камъните по улиците. Къщите бяха дори оцветени в различни синьо, червено, зелено. И най-странното, там живееха два снежни човеци, който се разхождаха спокойно. Същите те ни посрещнаха с радост и дори бяха леко досадни. Но не им обърнах внимание. Просто хванах Крилатия и го заведох в моя дворец. Моята крепост.
В средата на целия град имаше огромен фонтан, а пред него дворец, също направен от лед. Но той беше просто идеален, нямаше кътче, което да не беше изпипано. Сякаш вътре беше излято нечие сърце, нечия душа.
-Добре дошъл в един от малкото острови, който още никой не е осквернил. Освен теб и мен може би.
Поведох го вътре към уж балкона и там набързо направих пейка от лед. Сега чаках залезът. Целия лед се оцветяваше в различни цветове.
-Радвам се, че поне с някой мога да съм тук.

Да слушаше някой друг? Той, Господарят и драконът? Може би самочувствието му прехласваше, но щеше да запази смеха и иронията си този път, за да види до къде ледената госпожица можеше да стигне.
Не се изненада, дрехите бяха лед, бяха прохлада, от която някога драконите страняха, защото се вричаха повече в огъня на собствения си дъх, но сега вече не беше нищо. Драконите, цели семейства, колонии, тях вече ги нямаше. А той отдавна не беше виждал земята от тази височина, отдавна не се беше оглеждал надолу, към хората, към земята, планините и склоновете им, всичките равнини. Като дракон свободата беше ограничена, той самият си я беше наложил, за да позволи на стихиите да съществуват и сами да се развиват. Достатъчно бе дал от себе си на хората, а те...е, някои злоупотребяваха, но важно беше това, което оставаше в края.
Извисяването над ледения дворец предизвика едно леко присвиване на очите му, приели сякаш още по-червен цвят. Сияние на жарава. Или лава, гладна за този лед, гладна за разруха.
- Не мисля, че това беше разумно, ледена Инари, да ми покажеш своя дворец, своето ледено кралство. Място, над което аз нямам власт - бавно огледа мястото, бавно пое дъх и издиша малък пламък, с който възвърна своите ръкавици. - Показа ми нещо, за което драконовото ми сърце можеше само да мечтае някога, нещо, което някой ден мога да пожелая да имам. Дори и теб самата.

Започнах да си клатя краката докато гледахме към небето. Обичах свободата. Тя беше единственото, което ме различаваше освен ясната студенина. Аз бях истински свободна. Не се страхувах от нищо и от никой. И точно това ми харесваше. Още докато летяхме видях разликата в очите му. Явно и той го можеше този трик.
-Казваш, че някой ден ще пожелаеш това място така ли?
Усмихнах се и протегнах ръката си напред, а от нея започнаха да излизат снежинки и да се разпростират из града. Аз моя свят. Най-накрая стигнаха свободно място и сътвориха нещо доста ... стряскащо. Дракон, като онези от книгите. Беше бял, леден, красив и някак си страшен. След секунда скочих и отидох до него. Докоснах леденото творение и се издигнах във въздуха. Стигнах до уж устата му и го целуна, а част от душата ми се вля в него. И ето как той се раздвижи. Отново се върнах при Крилатия и му показах новия дракон.
-Тогава той ще пази това място и ще чака да дойдеш. А колкото до мен .. това място не може да съществува без мен, затова вървиш в комплект. Е харесва ли ти тук?

- Разбира се - нямаше да крие или да лъже, неприсъщо му беше, а гордостта му го правеше взискателен. Затова и се обърна с ясната усмивка, гласяща, че може да го стори, да притежава и този остров, да покори леда, колкото и невярващо да се струваше.
Внимателно се загледа в снежинките, всяка една по свое му уникална. Никой не беше същата, като тази след нея или до нея. Забележително.
А и това, което те изградиха, това което ледената покровителка предизвика. Съживяването на дракон от сняг и лед.
- Ако беше добавила още няколко шипа и размерът му бе поне още толкова, щеше да прилича на мен вероятно. И изглежда ще бъде приятен опонент. Но знаеш ли, първите дракони, които изчезнаха бяха именно белите? Техните люспи се обагряха във всички цветове на войната.

-Не го създадох, за да се биете. А да пази това място.
Казах тихичко и дракона се приближи. Снежи се до момента в който можех да го докосна по горната част на челюстта, там където бяха ноздрите му. Погалих го и му се усмихнах, а той като добър дракон само изръмжа при мъжкото присъствие.
-Хайде, хайде, любими. Ти си мое творение. Няма да те заменя.
И го целунах миличко. После се обърнах към Крилатия. Май му харесваше тук на свобода.
-Това място е далеч от двореца и от хората. Ако идваш тук никой няма да те спира да се преобразяваш. Можеш да си свободен и да живееш според твоите правила. Приеми го като подарък и молба, да не нараняваш въздушните. Не са виновни, че онези проклетници искат да те убият.
Наистина не исках да страдат невинни. Въздушния клан се състоеше от мили хора и те не заслужаваха лоша съдба.
-Ще ти дам каквото поискаш само не ги наранявай.

- Тогава ще бъде благословен защитник - бавно притвори очи, укротявайки жарта в ирисите си, и кимна към ледения дракон като към истински побратим. Те, драконите, всъщност му липсваха, сега се замисляше, а отдавна не го беше правил, отдавна беше забравил и броят им, на всички онези, които тогава един ден просто спряха да съществуват. - Защо смяташ, че някой ми пречи да се променя? Моят дворец е достатъчен, за да бъда какъвто пожелая там и правилата вече са наложени. Не прави подарък на същество, в което не си убедена дали няма да пожелае някой ден да въведе терор, какъвто съзнанията от тъмните покрайнини предизвикват. А колкото до въздушните, кажи ми, какво предизвиква тази привързаност към тях? Те са виновни, че изобщо са се поддали на такава идея да заменят своят дар към мен.

Приближих се внимателно до Крилатия и сложих ръката си на мястото където е сърцето му. Усещах го как бие с пламък, който е по-силен от моя лед, но дали и от самото ми сърце. И все пак усещах, че не мислеше злото на хората, че не искаше да ги нарани.
-Обещавам ти нещо, защото знам, че не си егоистичен. За тези години може и да са твърде много и да си полудял леко, но добротата все още я има. Просто си изключил емоциите си, но винаги можеш да ги върнеш.
После ръката ми се премести на лицето му. Погалих го по бузата и продължих да си се усмихвам. Толкова ли беше сляп, че не разбираше. Толкова ли трудно му бе да види, че всъщност не съм от онези мрачни твари.
-Колкото до въздушните. Просто мисля, че за една грешка никой не трябва да страда. Те може и да са допуснали смяната, но не са знаели. Не ги наказвай.

Не се помръдна. А преди го беше правил, преди беше защитавал сърцето си пламенно, като огънят, който бушуваше в дробовете му, като огънят, който се претворяваше дъхът му. Сега обаче никой не можеше да се докосне до това сърце. Или всъщност някой вече го беше сторил.
- От устните ти се изляха толкова думи, някои истина, а други пълна заблуда, но ще приема, щом така искаш, щом всъщност и двамата сме единствените, последните от своите видове - леко се засмя и плавно отмести ръката от лицето си. - Може би съм полудял и повече за твоите представи, Юки-Онна,но имаш известно право. Жалкото е навярно единствено, че не бих споделил всичко това отново. - откъсна се с няколко крачки в страни, за да запечата вероятно за по-дълго блясъка на снега и леда, цветовете, които всъщност царуваха и в неговия дворец, но от мрамор и камък, от перли и стъкло. - Може и да им простя, Инари, но те трябва да изпълнят дълга си. Компромис няма да правя отново.

Всяка изминала минути в разговора ми с Крилатия осъзнавах нещо .. че просто съм онова същество, което всички искат да контролират, но не почитат като живо или чувстващо. Може би трябваше да направя нещо, което отлагах доста време. Да извадя собственоръчно сърцето си и да го дам на някой друг. За да не ми пука вече.
-Ще ти я доведа. Онова момиче, с което се разменихме.
Отидох отново до ледения дракон и се усмихнах. Подшушнах му нещо и той изръмжа.
-Но ми е обидно до известна степен. - сложих ръката си на мястото на сърцето и започнах да натискам и натискам. - Все пак ти си безчувствен нали така? Не се държиш обаче като такъв.
И тогава усетих силната болка. Стигнах до сърцевината си и заледих органа. След което го подмених с ледено такова докато го вадих от себе си. Накрая просто го дадох на сътворения дракон, да го пази, а погледа ми стана толкова празен и различен от преди. Обърнах се към Крилатия и се приближих до него.
-Когато си готов да си ходиш ми кажи и ще те върна.