Столицата Инеон

Тук долетя един черен кон върху на който гръб носеше Риан който някъде по пътя се беше преобразил в истинската си форма. Също с тях имаше и други две създания. Вълк и човешко момиче. Те се приземиха някъде из центъра,но там където няма много хора,а след това Риан слезе от коня,огледа се и каза:

-Добре... това ще е доста трудно да намерим такова създание. Има доста живот в този град. Определено няма да е много лесно,но поне имаме информация,че е известен лечител и би трябвало почти всеки да знае нещо за това създание и къде живее. При малко повече късмет ще намерим информацията.

Мононоке се огледа , всички същества изглеждаха някак красиви и спокойни.Момичето слезе от гърба на вълкът и стъпа на земята.Погледна Риан и заговори докато махаше козината от гърбът си.
-Ще е хубаво да поразпитаме , нека аз да го направя съгласен ли си Риан?

-Ами ако настояваш. Разчитам на теб да бъдеш любезна със създанията тук.

След като каза това точно преди до тях да мине един друид той се преобрази на обикновен човек като всеки един за да се набива чак толкова на очи. Той знаеше нещо за друдите и то,че са доста страхливи от тъмни сили.

Мононоке махна на бързо зъбите й оръжията си като ги скри в един храст.А отгоре сложи козината , извади от една чанта в която беше взела едно наметало и се наметна , избърса лицето си с кърпа и тръгна на пред оставяйки вълците в храстите.Огледа се като спря пред една жена която продаваше ябълки.
-Извинете госпожо , мога ли да попитам дали тук живее Друид на име Ниниан?

Ниниан пристигна колкото можа по-бързо. Медальона на врата и не спираше да свети и да излъчва топлина. Когато стигна до дома си в Инеон отпред вече я чакаха двама непознати. С нищо незабележим мъж и момиче с червена боя по лицето в чиито крака почиваха две огромни вълчища. Друидката ги разгледа внимателно и на момента я побиха тръпки. От мъжа се излъчваше такава черна аура, че кръвта и се смрази. Имаше нещо много мрачно в този непознат... нещо зловещо.
-С какво мога да ви помогна - попита спокойно тя, макар вътрешно да я разяждаше притеснение. Повикването по медальона бе спешно. А имайки предвид, че никой не умираше вероятно тези двамата имаха или връзки или много пари.

Определено май тя забеляза нещо в Риан и той също усети,че явно жената е забелязала нещо. Е ... друди какво да ги правиш. Когато я видя той леко се намръщи защото имаше нещо познато в това момиче. Беше я виждал някъде,но не можеше да си спомни къде:

-Е явно спътницата ми не иска да говори та аз ще говоря.

Той извади медальона от джоба си,а след това го показа на Ниниан и продължи:

-Това е медальон в който е заключено най - вероятно моето тяло,а ние имаме информацията,че само ти можеш да развалиш магията.

Ниниан пое медальона в ръце и го разгледа внимателно. От него се излъчваше мека галеща ръцете и сърцето топлина. Вътре в този кристал бе заключено не само тяло, но и душа. Тя погледна към непознатия мъж и призова силата на истинното зрение. Сега разбираше защо бе тъмната му аура. Мъжът бе прокълнат. Истинското му лице прозираше под илюзията на магията и бе ужасяващо.
-Кой ни е сторил това... - прошепна безсилно тя и отново сведе поглед към медальона засрамена от проявата на емоции, която си бе позволила. Тя повъртя в пръстите си късчето кристал и го заразглежда от всички страни.
-Трябва ми капка от кръвта ти - каза тя на непознатия и протегна ръка с надежда, че той ще и подаде своята и ще и позволи да вземе от кръвта му. - Само няколко капки.

След като тя вече знаеше за него и за истинската му форма той се превърна в нея и каза:

-Ами...то май ще е малко трудно да ти дам кръв от създание което е създадено от пушек,но ще опитам.

Той отново се превърна в предишното създание,а след това си подаде ръката:

-Хайде опитай с това тяло. Може и да излезе нещо. Не съм пробвал до сега.

Земната пое внимателно ръката му, но каза твърдо:
-Не! Искам прокълната ти форма, не илюзията с която се маскираш.
Като пред нея отново застана създанието от черен дим тя хвана здраво ръката му и измъкна кремъчната кама втъкната в канията на кръста и. Прокара черното острие по дланта съставена само от дим и от нея покапа черна кръв. Ниниан върна камата в канията и постави кристалния медальон така че кръвта на демона да пада върху него. Медальона заблестя и се загря до толкова, че изгаряше кожата и болезнено, но тя не го пусна. Фини струйки бяла светлина бликнаха от омагьосания кристал и обвиха тялото на непознатия мъж докато не го покриха изцяло. Светлината бе заслепяваща и друидката бе принудена да примигне, за да се предпази от нея, но щам отвори очи и се прииска да не бе ги отваряла изобщо.
-Риан... - прошепна немощно тя.

Риан се огледа зад него,а след това каза:

-Май не се получи,а? И от къде знаеш името ми,но ти си друид. Да разбира се вие знаете всичко.

Дори докато говореше той не се беше усетил,че гласа му не е старият демонски глас който преди беше,а сега е нормален човешки глас.

Ниниан не можеше да повярва на очите си. Познатите ледено сини очи и сребристо бяла коса. Най-милото и лице на този свят. Сълзите се стичаха тихо по скулите и.
-Ти се върна. Наистина се върна.
Тя протегна ръка да погали лицето му, но се спря на милиметри от кожата му. Той не я помнеше. Дори не я разпозна. Какво му се беше случило? Бяха минали 10 години, а той не се бе променил изобщо(ако не броим демонското му преобразяване). Къде е бил през цялото това време? Куп въпроси се блъскаха в съзнанието и без да може да ги изрече на глас.
-О, Риан. Не ме ли помниш. Аз съм Нин, Ниниан...

Риан затвори очи след като тя му зададе този въпрос. Докато беше със затворени очи той си припомни как тя го беше докоснала докато искаше да му вземе кръв. Как сега се опита също да го докосне с тези ръце. След това леко се намръщи и отвори очи:

-Аз...аз познавам те ! Наистина те познавам,но.. от къде?

Мононоке седеше пред къщата , като галеше белият вълк , бавно повдигна поглед към вратата и се изправи.Беше усетила как мъглата изчезна от тялото на Риан и се появи нещо , не определено за нея , бавно побутна вратата.Преди да влезе беше усетила не само промяната в тялото на Риан но и се появи нещо много познато за нея.Бавно влезе като видя друйдката , която седеше и плачеше.В следващият момент видя сребърната коса на момчето което седеше пред нея.
-Риан усетих , нещо познато мисля , че от кристала се е освободило....Риан??

Ниниан извърна очи към момичето вълк и я жегна острия кинжал на ревността. Бяха минали десет години, тя го чакаше, но той нея очевидно не. Дори не я помнеше. Тя гневно избърса сълзите от лицето си. И прикова синия си поглед в него. Той изглеждаше ужасно обърка. Вероятно дори себе си не познаваше... Тя въздъхна тъжно и промълви.
-Аз съм тази, която те чакаше да се завърнеш.

Риан отново се позамисли той се пресегна внимателно,а след това докосна Ниниан с един пръст по лицето. След това си дръпна ръката и се доближи още малко до нея като започна да я души:

-Много ми е позната тази миризма,но ако можеш ме насочи малко по - добре. Това не е достатъчно. Очевидно си връщам спомените,но без твоята помощ няма да успея.

След като каза това влезе и Мононоке. Той я погледна,а след това каза:

-Какво?

Мононоке видя погледът на Ниниан, погледна на странни като не каза нищо.Леко докосна врътът си като поклати глава.Сякаш нещо я тормозеше но просто премълча й замаха с ръце в знак , че не се е случило нищо.
-Извинявам се ....че ви прекъснах не исках..Аз ще изляза да не ви преча.

Ниниан отново съсредоточи погледа си на Риан. Имаше усещането че някой я преобръща с хастара навън. Толкова години го беше чакала, че бе загубила надежда, че ще се върне. Отдавна бе спряла да вярва. Той се бе превърнал само в красив спомен от детството и безвъзвратно загубен в дебрите на Лиадан.
- Помниш ли първата ни среща - прошепна тихо тя, сякаш говореше на диво животно, което се притесняваше да не уплаши. - Бяхме още деца на по седем години. Аз плачех сама в Горския храм, където никой не може да ме открие, но ти ме откри. Каза ми да не плача и че ще ме пази от всеки, който се опита да ме разплаче. Помниш ли Риан? Моля те, кажи, че помниш..

-Не помня всичко от това,но помня,че имаше такава сграда в която имаше момиче което плаче. Явно това си била ти. Също така помня и,че беше самотно момиче през тези години. Друго какво... ами помня,че има момиче. Момиче с което съм винаги. Това най - вероятно трябва да си ти,нали така Ниниан?

Зададе поредният си въпрос Риан.

Мононоке , тихо излезе като застана под прозореца , ушите и замърдаха и започна да подслушва.Един вълк ако имаше нещо негово нямаше да го пусне.Така и беше с Сан.Двата вълка препълзяха до нея като я погледнаха учудено.

Ниниан се разплака с глас. Не можеше да понесе да гледа винаги решителния и уверен в себе си Риан така колеблив и объркан. Не можеше да понесе мисълта, че той е изгубил себе си през тези години. Тя погали нежно лицето му и не се сдържа. Прегърна го и силно го притисна към гърдите си.
-Толкова ми липсваше - хлипаше неудържимо тя. - Приз всички тези години... Аз. Боже колко тъгувах за теб. Оплаквах те все едно си умрял. Ти беше всичко за мен. Не мога да повярвам, че се върна.

След тази нейна прегръдка Риан изпита силна болка в глава,а след това нахлуха още един куп спомени. Деня в който той беше заминал. Първото му обещание към нея и още куп други неща от неговият живот:

-Оу! Ох ! Нин пусни ме ако обичаш. Все пак тогава ти казах,че ще се върна,а ти много добре, знаеш,че спазвам моите обещания

Той каза всичко това с леко затруднение. Прегръдката беше доста здрава или поне така му се струваше в този момент.

Сан седеше под прозореца като погледна към гората , от там видя едни очи който внимателно я наблюдаваха , от храстите растяха нови растения и увяхваха.Момичето стана рязко като съсредоточи поглед към светещата светлина.Отклони поглед към Риан ако се замисли , отново обърна поглед към него и след това към храстите.

Ниниан изпищя и се вкопчи още по-силно в Риан. Целуваше го прегръщаше го. Ако имаше как щеше да се влее в тялото му.
-Ти си тук! При мен! Ти си! Обичам те Рин! Толкова те обичам.
Тя отстъпи назад засрамена от собствената си бурна реакция. Не си бе позволявала такава проява на емоции откакто бе на 20. От както за последно го бе видяла... От тогава много неща се бяха променили. Най-вече самата тя. Вече не ме свито и срамежливо, твърде ранимо момиче. Ниниан се бе превърнала в спокойна, уравновесена и ужасно сдържана млада жена, която не допускаше никого прекалено близо до сърцето си. Риан бе оставил рани в сърцето и, които не можа да излекува през всичките тези години.
-Радвам се, че си жив - промълви тя вече с типичния за друидите топъл, но дистанциран тон.

Риан се усмихна,а след това игриво и разроши косата и каза с весел тон:

-Аз ти казах,че ще се върна,но ти така и не повярва в мен. Разбира се нямаше да съм тук ако не беше тя

След това той погледна на вън за да разбере Ниниан за кого ставаше дума.

-Историята е доста дълга ще ти я разкажа някой път. 10 години... Всъщност за какви 10 години говориш? Мен ме нямаше едва седмица.