Вулканичните водопади

Силния морски бриз развяваше наметката на Ниниан. Залезът обагряше далечния хоризонт в нежно розово. Само адската жега, и скалата топяща се под краката и разваляше дивната красота на мястото. Всичко наоколо бе черно и мъртво погълнато от огнената стихия. Нищо не можеше да оцелее в тази адска горещина. Друидката се чувстваше меко казано некомфортно без да може да се опре изцяло на своята магия. В далечината се показа дребна пъргава фигурка, която се разхождаше бодро през нажежената лава сякаш бе тучна трева. След като парата постепенно разсея платната си мъглива пелена Нинан успя да различи и чертите на фигурката. Познаваше тази походка. Познаваше тази буйна червена коса.
-Пак ли си се забъркала в неприятности Джийн - попита меко с тих глас Нин и скалите понесоха в звучен резонанс въпроса и към огненото момиче.

Мястото бе същински малък Рай за Джийн. Бе тихо, спокойно, почти никой дори не пристъпваше наблизо заради неприветливата за повечето хора обстановка. Ала жегата, задушният въздух, стичащата се по скалите лава и замъгляващите изпарения от срещата й с водната повърхност караха момичето да се чувства спокойно и отпуснато, сякаш именно това бе мястото, където трябваше да бъде.
И ето, че сред стелещата се мъгла открои първо нечий едва различим силует, който с приближаването се превърна в позната фигура. Червенокосата забърза хода си, вече подскачайки пъргаво от скала на скала.
- Ниии.. - веселият й глас се разнесе наоколо, напълно заглушавайки медените звуци от думите на Ниниан.
Без изобщо да се замисля или да остави на приятелката си право на избор, Джийн я дари с една голяма и продължителна прегръдка.
- Не е вярно. - измърмори тихичко и някак виновно щом най-накрая я пусна и се отдръпна на една-две крачки разстояние.
- Другите се забъркват в неприятности като се заяждат с мен.

По устните на Ниниан заигра примирената усмивка на човек видял прекалено много, че да може да се усмихва истински. Аквамаринения поглед на друидката бе като нежна ласка. Нещо в нея винаги вдъхваше спокойствие и сякаш я обграждаше със златно сияние. Въпреки огъня Ниниан бе като остров тучна зеленина сред почернялата пустош.
-Помня как не се забъркваш в неприятности - промълви земната меко, но с лек укор. - Последния път трябваше да бягаш от цялата драконова гвардия...
Тя погали по-младото момиче по главата, сякаш все още беше дете. Изпитваше много нежност към девойчето.
-Какво става с теб - попита тя спокойно.

Енергията на червенокосата сякаш за момент затихна. Огънят се укроти под въздействието на спокойствието, което земната излъчваше, а наветите спомени накараха едно виновно и някак унило изражение да се изпише на лицето на Джийн. Все още си спомняше онзи ден, в който величавите й планове, мечти и надежди изведнъж се срутиха под силния натиск и мощта на Крилатия господар. Ала тогава бе прекалено млада и наивна, прекалено импулсивна, а тогавашната й несдържаност не бе подкрепена с никакъв опит в подобни начинания.
- Вече е различно. Ставам все по-добра и няма да позволя нещо такова да се случи отново. - заяви уверено.
Бе започнала да тренира, да усъвършенства способностите си. Друг обаче бе проблемът й.
- Само трябва да си намеря съюзници. Това и се старая да направя напоследък.
Поглед, изпълнен с надежда, бе отправен към Ниниан. Може би червенокосата очакваше от нея да й помогне щом настъпи заветния момент, в който отново да се изправи лице в лице с драконовите гвардии.

Нин се намръщи и погледна строго по-младото момиче. Малката имаше незавидната способност да си създава неприятности с епохални размери. Земната само въздъхна и продължи да върви на юг.
-Откажи се от тая идея Джийн. Това е не само опасно, но и невъзможно... Знам, че няма дори да си направиш труда да ме послушаш, но за протокола, когато пак загазиш аз съм те предупредила.
Тя се спря да погледне нацупената физиономия на Джийн и само изсумтя тихичко, че е време някой хора да пораснат.

Щом чу думите на Ниниан, Джийн просто спря на едно място, изоставайки назад. Впери поглед в земята. Изражението й от някак унило придоби разгневен вид.
- Сериозно ли? - промълви тихо, но постепенно повиши тон.
- Съгласна си просто да стоиш кротко, когато всяка година някоя като нас трябва да се жертва, за да можеш да живееш уж спокойния си живот? Ами ако изберат нас? Ако отнемат някой наш близък? Вече изгубих достатъчно, за да продължавам да търпя подобно нещо. Не мисля, че не можем да се справим без този Крилат господар, който уж осигурява мира ни.
Скръсти ръце пред гърдите си, изглеждайки дори още по-решителна от преди малко.

Ниниан я погледна с мрачна примиреност. Отдавна и бяха отнели всичко на което държеше. Дори сега да и заявяха, че трябва да се жертва за крилатия господар би го направила с радост, само за да спре да се обвинява за изчезването на Реан.
-Аз също съм губила близки Джийн. Ако не беше Крилатия господар, мрачните твари щяха да бродят необезпокоявано по земите ни и нямаше да сме способни да се защитим. Ти държиш на магията си нали? Тя щеше да е недостъпна за теб, ако не беше Крилатия господар.
Ниниан въздъхна и продължи напред без дори да дочака отговор. Джийн бе твърде млада за да разбере принципа на "целта оправдава средствата" без да го пречупва през собствените си цели.

Джийн стисна силно дланите си в юмруци в израз на пробуждащ се гняв. Мрачните твари ли? Те все още дебнеха наоколо. Все още ги имаше и изчакваха единствено удобен момент, в който Крилатият господар е обърнал поглед някъде настрани, за да вършат отново поразиите си. Щеше да убие и тях със или без магия. Щеше да стане по-силна, независима, умела и още по-войнствена. Щеше сама да намери начин за използване на магия. Или може би просто щеше даде урок на този привидно така велик господар. Щеше да му покаже какво е да си контролирания, да си зависимия, да има някой друг над теб.
И все пак сега просто замълча. Не искаше да спори с Ниниан, макар и да имаха напълно противоположи възгледи.

Джийн благоразумно замълча, но Ниниан усещаше кипящия в нея гняв. Ни понечи да я успокои. Знаеше, че е още млада и всяка дума с която не е съгласна само щеше да я разпали още повече. Така в мълчание двете вървяха дълго време. Ниниан умееше да мълчи и отлично познаваше силата на тишината, която понякога бе по-могъща от думите.
-Виж аз.. - започна друидката но вибриращ звук като бръмчене на оса я прекъсна. Амулета на врата и започна да свети с мека зелена светлина. - Трябва да тръгвам. В селото ми имат нужда от мен. Пази се малка Джийн. Нека не ми се налага отново да те спасявам.

Джийн кимна разбиращо с глава. Самата тя сигурно щеше да се заеме със замислянето на новата си пакост, така че сигурно щеше да й се наложи да се запъти пак към града.
- Довиждане Ниниан. - отвърна й с мила усмивка на лице.
Гневът и яростта сякаш за миг се изпариха щом дойде време да се раздели с приятелката си и да си вземат довиждане.
- Ще се постарая да не създавам проблеми. Поне не много.