Водопадите на пограничната река

Дни и нощи, дни и нощи, а му беше толкова приятно да върви. Отдавна го бяха оставили по пътя, но то и не беше точно пък, ами някаква измислена посока с по-ниска трева. Той искаше да стигне до гората, да я прекоси, да се застои в нея, искаше, но други не смееха...Жалко, убиваха му приключенския дух.
Русокосият пое дълбоко дъх и зашари покрай дърветата, още не беше навлязъл достатъчно дълбоко, а леки течения си играеха покрай косата му. Обичаше вятъра, обичаше въздуха, обичаше и птиците всъщност...всъщност Хоулел обичаше всичко, това го забавляваше и го изтвъгваше от отегчението. Това въпросно отегчение скоро щеше отново да го завладее и да го накара да си играе с вятъра, ако не беше арката. Арка блеше, нали? Нещо каменно след което следваше мост, висящ над буйните водопади. Това му харесваше. Можеха да наричат Орин неизследвана гора, но все пак се виждаше, че тук е имало участие и на човешка ръка. Колко приятно. И колко изненадващо също така, когато зареяният син поглед на Хоулел не се спря върху друга фигура, пак там, покрай водопадите, на където той отиваше. Май не беше категорично единственият такъв пътешественик.

Беше спрял отдавна и я гледаше. А него наричаха разсеян, но изглежда имаше и други, от което му стана забавно и една чаровна усмивка се изви на устните му. Хоулел тръсна глава и сви ръце на кръста си, сякаш в очакване на нещо. Трябваше да бъде странно очакване, приличаше на статуя, с цветовете на дрехите си, почти сякаш част от флората на гората, но той така или иначе обичаше да изглежда така, да всява настроение и затова и беше почитател на разноцветните камъни, които в момента улавяха отразената от шумящата вода светлина и на свой ред те самите отразяваха също.
Това момиче обаче беше интересно, така както се взираше във водата, на Хоулел му се струваше, че веротяно е водна покровителка. Беше свикнал да прави такива разсъждения, твърде дълго беше обикалял сам земите, затова и му беше необходимо да разпознава съществата от далеч...Или пък тя беше нещо друго? Нимфа, самодива? Леко се намръщи, но усмивката отново се появи.
- Дано да бъде добър, госпожице. Но какво прави такава дама на подобно място, лишено от всякакъв двукрак живот? - навикът му да приказва, да бъде галантен, все пак не биваше да забравя от какво семейство идва, не биваше да забравя кой го беше отгледал, дори и да беше осиновен, все още носеше една такава гордост.

Да се разхожда, просто така да се разхожда. Колко лекомислено. Но беше напълно възможно, да, Хоулел не гтрябваше да се впечатлява, защото той имаше своя цел, свое желание да обходи цялата земя...глупости, мислеше в минало време, а това понякога го ядосваше. Той беше човек, е, може би не точно човек, но кой щеше да каже обратното, все пак като човек живееше и като съвсем обикновен човек се представяше за света.
- Аз ли? - замисли се. Наистина какво ли правеше? А, да, имаше си за цел да стигне по-навътре в гората, преди някой горски дух да го е проскубал. - Убивам си времето или се загубих - сви невинно рамене и се подсмихна на момичето. - Но май е по-скоро второто, защото от тук насетне вече не знам. Мислех, че не е възможно да срещна някого наоколо, но това е интересна изненада и изобщо не е страшно, щом вие, госпожице, още не сте се уплашила. Та какво е една гора?

Хоулел мигна няколко пъти почти объркано и в миг се разсмя развеселено.
- Разходка в парка ли? Та нали ти се разхождаш просто така? А аз си гоня задачите и попаднах случайно... - е, не толкова случайно, но нямаше да й казва нищо, не влизаше в работата на никого какво точно търси той тук. Кой или защо всъщност, защото от тук идваше, нали, от тук му бяха казали, че е взет...детето в стоманената клетка. Поне не я помнеше, което си беше хубаво, беше отраснал в много приятна среда.
А това момиче му стана още по-интересно, сякаш си мислеше, че само тя може да бъде сама в тази гора, неизследваната, Хоулел беше не просто пътешественик, беше изследовател, също като осиновителя си, затова...ето това беше една от другите причини за неговото навлизане в Орин.
- Не е ли очевидно що за раса съм, аз съм си просто един човек и нищо повече. - вдигна невинно ръце нагоре, сякаш тя беше насочила оръжие към него. Невинен си беше.
е

- Ето сега вече си дойдохме на думата - Хоулел кимна леко и отпусна ръце ,докато не ги скри в жобовете на цветното си палто. - Хубаво име, Мелиса, звучи като господарка на гората. Аз съм Хоулел Рен. - представи се на свой ред и си позволи най-сетне да направи още няколко стъпки към нея. Тя беше от тук, така му се струваше поне, след като имаше такова отношение и го определяше като странник. Но не трябваше ли всички тук да са странници? - Да смятам, че познаваш Орин, така ли, Мелиса?

Кристалносиният поглед на Хоулел падна върху лицето на Мелиса за дълго време, замислен и вглъбен сякаш в думите й.
- Говориш така, сякаш гората Орин е жива - промълви съвсем спокойно и се усмихна мило. - Жива ли е, наистина? Това ще е неверотяно. - последната му реакция, руситя прозвуча като дете, развълнувано дете, защото беше открил нещо нечувано до сега, беше му казана някаква тайна, макар че това не беше точно тайна, а може би някакъв вид предположение. Нищо не можеше да е сигурно, а в това Хоулел се беше специализирал, в изучаването, макар и да го правеше малко лековерно или повече вятърничево, отразяваше му се това къде беше отраснал. - Не се притеснявам от смоето изяждане, Мелиса, а от това аз да не изям някого. - в отговор не остана длъжен, разсмя се и намигна скромно, последвайки я. - Не сме ли всички някакъв вид изследователи иначе, щом скитаме наслуки и опознаваме света?

- Според мен е бил умен човек...човек, нали? - реши в крайна сметка да се поправи, за да не сърка, защото в действителност не знаеше, не можеше да заподозре дали и тя е човек или едно от онези същества, за които говореше - мистериозни, страшни, нападателни или страхливи, или пък имаше и искрено любопитни, които скланяха глави да се срещнат с непознатия, попаднал на тяхна територия. - Може пък да е срещал някое такова същество и затова да е бил, как го нарече, луд учен. Аз иначе...просто пътувам, опитвам се да прекося гората, но за първи път опитва от тази страна. Каква е твоята работа тук, Мелиса? Тук ли живееш?

Значи като него. Хоулел кимна няколко пъти с глава, навярно имаше нещо тъжно в историята на Мелиса, след като баща й беше полудял заради това, което е бил - изследовател, желаещ да разкрие тайната на гората. А него това дали щеше да го сполети? Е, той просто прекосяваше в момента, искаше да види до къде ще стигне и един ден да се върне напълно подготвен. Може би...някой ден.
- Значи не е невъзможно... - промълви замислено и се вгледа напред, духвайки нервно няколко руси кичура от пред очите си. - Кажи ми, Мелиса, колко време ще отнеме да стигна до центъра на гората, а след това да изляза от другата страна? Изобщо може ли да се стигне от татък с огън...? С огън, о, значи управляваш огъня? - ухили се дяволито, това вече беше нещо ново и много любопитно.

Толкова искрена беше. Хоулел започваше да се замисля дали правилно твърдяха, че той, за вятърен представител е твърде разговорлив, но огънят...те бяха буйни характери, импулсивни, може би на това се дължеше откровенността й, самочувствието, че няма какво да я засегне. Можеше все пак да запали цялата гора само с едно щракване на пръсти.
Обаче последните й думи малко го озадачиха и предизвикаха помръкването на усмивката му. Да бъде даловен и продаден скъпо. И защо? Приличаше на човек, никой не би разбрал за другото, което той всъщност представляваше. Пък и той вече беше продаван веднъж, сега нямаше да е толова лесно. Все пак това можеше да го разствои...ако беше с десетина години по-млад например.
- Не, не, едва ли биха ме хванали. Не съм малко дете, а и си имам своите козове в ръкава - като доказателство или като за вмъкване на по-оригинален ефект, Хоулел размаха ръка, а широкият му ръкав предизвика нещо като леко течение, което се прокрадна по пътеката напред. - Не бих те задължавал да ме водиш, по пътищата аз обикалям сам, за да не си навличат неприятности други хора.

Русокосият вдигна рамене и пак пъхна ръце в джобовете си, сякаш напълно незаинтересован от способността си.
- Семейно наследство - отвърна простичко, без да дава повече обяснения, преди да се е стигнало и до едни пера, до криле и после до...както  и да беше. Хоулел се загледа напред замислено, с бавно изгряваща усмивка. - Тогава водете, госпожице Мелиса. Да видим до къде ще стигнем и от къде ще излезнем, а и да поразвалим няколко капана, ако попаднем на такива...не е хубаво да се залавят дивите същества и да се продават, далеч от дома си. - защото това можеше да се нарече и негов дом, поне така си го представяше, но трябваше да продължи по пограничната река, защото от тук идваше слухът за него в детството му.

За момент се спря и наклони замислено глава на една страна.
- Тайната на живота - отвърна и се усмихна загадъчно. Пазеше тайна, личеше му, но и сякаш се шегуваше с думите си, от което можеше да бъде объркващ, обаче...обаче на него така му беше забавно. - Нищо. Идвал съм, но предишния път минах от друго място и имаше толкова много дървета, че не успях да продължа...сега се връщам с подобни опасения отново, гората просто не ме иска наоколо явно, сигурно защото съм като натрапник, който иска да разкрие тайните й. Може пък и аз да полудея някой ден като баща ти. - сви рамене и продължи. Може би искаше да предизвика гората така, ако тя беше наистина жива, ако имаше някаква тайна, искаше да я разгадае. Беше такъв тип изследовател, който можеше да рискува всичко, дори и живота си.

Русокосият се усмихна отнесено и поклати бавно глава.
- Не ми говори на фамилия, не съм свикнал да я ползвам така - също толкова бавно изрече и вдигна поглед нагоре, за да разходи вниманието си по клоните на дърветата. Колко протсо можеше да звучи, толкова елементарно, толкова лесно, но той чувстваше, че гората може да го отхвърли защото...ами, просто защото той вече не беше част от нея. Не беше знаел? Сигурно.
Хоулел вдигна рамене пак и въздъхна.
- Тогава води ме, Мелиса, нека излезем от тук преди да се е стъмнило и по най-прекия път, за да ми бъде по-лесно следващия път, когато дойда тук.