Сгарата семейната къща

Въздушнияг грат столицата нана планините Адарин.  Терирорята на въздушните магьосници. Там са отгледани децата на  Уинт и Майра - Хава и Хоулел, две пакустливи деца. По-големия брат е осиновен, но все пак е приет напълно като част от семейството.
Къщата била богата. Винаги имали всичко за което се сетите.Тя била огромна в сравнение с други домове от покрайнините на града, с много картини и карти от различните места по света. Всичко това плод от труда на баща им - известен изследовател, по стъпките на, който поема един от синовете.

- Батко Хоулел! Стой къде отиваш?-снекосото момче изтича след русокосия младеж.

Опитваше се да бъде тих, напълно безшумен, когато напускаше домът. Не, нямаше нищо против тази къща и това семейство, те бяха неговото семейство, тези, които му дадоха всичко, но все пак той, Хоулел, не можеше да продължи така. Имаше желания, имаше цели, които смяташе да постигне и единственото решение бе това - да си тръгне. Но да го направи неусетно, а някой ден пак щеше да се върне и да се...може би да се извини.
Но плановете му не се получиха така, както искаше. На последното стъпало се обърна и посрещна синьото момче, усмихвайки се широко. Хава беше на 13, неговото малко братче, но те толкова се различаваха. Хората говореха, хората знаеха.
- Хей, хлапе, я обратно горе.  - смъмри го, но продължи да се усмихва и стовари ръка върху синята коса на момчето. Той беше истински въздушен магьосник, роден като такъв, и като такъв трябваше да израстне, а Хоулел щеше да обиколи, щеше да поеме по стъпките на Уинд и да се превърне в нещо повече от изследовател. Щеше да изучи всичките елементи, да опознае всяка една магия и да отдаде все още младежките си години на пътуванията. Светът беше безкраен. - Излизам за малко, но ще се върна, обещавам, само не казвай...на старите, чу ли? - намигна му, и двамата знаеха, че беше лъжа, че Хоулел нямаше да се върне в същия този ден и че родителите им, старите тоест, щяха веднага да разберат за неговите намерения. Вятърът беше клюкарка все пак.

Малкият Хава желаеше да стане следотърсач и един от най-силния магьосник във въздушният свят.Синекосият малчуган започна да се инати и да го моли да остане, но Хоулел замислен мълчеше, и кимаше отрицателно глава. Тогава Хава каза.
- Тогава остани тук. - Хоулел обаче му се скара и му каза да се качи горе.
- Ще трагна с теб тогава. - Каза синекоското със сълзи в очите. Той неочаквато ревна и с мъка продума
- Молате бате остани тук. Навън няма къде да намериш нов дом бате!
Възмотен русокоското отхвърли молбата му. Хоулел тръгна, а Хава го хвана за ракава и започна да търка насълзеното лице в бяло-бежовота му блуза. Тази блуза беше любимата на Хоулел. Русокоското се дръпна.

Упорито дете беше, без съмнение твърде упорито. Може би беше прихванал от него и затова, именно затова Хава се отнасяше така към нещата...лошата страна на по-големия брат, от горе на всичкото и не истински брат, но нямаше значени еза никого изглежда.
Хоулел се усмихна и разроши синята коса на момчето, рядка синя коса, лазурена като небето. Не искаше да му се кара, но иначе нямаше как да замине, без да вдигне цялата къща на крак, затова и се постара да успокои синекосото хлапе, преди няко йда е подал любопитно ухо от другата страна на стълбите.
- Никъде няма да ходиш. Оставаш тук, докато не пораснеш. А станеш ли колкото мен, тогава пътувай... - Хоулел отпусна ръката си и за да не бъде уловен отново от Хава, я прибра в джоба на палтото си, обагрено в множество цветове. - Няма да търся дом, Хава, аз съм вятър, имам свобода, както и ти, това езначението на името ти, помниш ли? Някой ден ще се върна, но до тогава искам да се запозная с всичко останало, отвъд този град, отвъд тези планини...А ти трябва да останеш, за да пазиш дома и да си избереш професия. Аз избрах своята, ще бъда изследовател на всичко.

Хава наведе глава и се съгласи с думите
 - Добре, но ще дойда при теб след няколко години и ще бъда по-силен от теб батко обещавам ти. - сякаш Хава беше хем ядосан, хем натъжен пусна Хоулел. Натъжен плака в стаята  им
 - Не, не бате, защо? - само това говореше. Трудно му беше на да каже на Уинд и затова излъга, че незнае къде е Хоулел. Хава имаше усещането, че вече се е забъркал в беля с полицията, която не се разбираше с нея. Той я уважаваше само заради майка им. Малкият синекоско по цял ден гледаше прес прозореца и не ядеше. Той отслабна много.

Хоулел се усмихна развеселено, така се усмихваше и до ден днешен, като младеж, на който животът винаги е бил весел. Едва ли бе точно така, но все пак то йго правеше.
- Ела тогава - не вярваше, че ще се случи. Обърна се към изходната врата и се замисли за момент, дали да не го вземеше наистина със себе си, но...не, Хоулел не можеше да се грижи за дете, а този дом беше най-подходящото убежище на Хава. Отново погледна синекосото момче и намигна заговорнически. Минути след това беше изчезнал. Дворът на дома им висеше във въздуха, облаци пълзяха под него и русият вятър изчезна сред тях.