Замръзналите брегове

Под сребристите лунни лъчи танцувах и се радвах на живота. Стъпвах леко, плавно и сякаш нереално. А моята приятелка Луната пееше приспивната си песен. Пееше за мен, за Ледената кралица, за Кралицата фантом. И се радвах на нейните звуци.
Подскачах от лед на лед, а краката ми не усещаха студ, не усещаха нищо от онзи ден нататък. Хванах единия край на роклята си и започнах да танцувам под лунните лъчи, да се радвам на студа и прекрасната нощ. Звездите бяха моите прожектор. Моята публика и живеех за техните аплодисменти.
Изведнъж спрях и си поех дъх. Погледнах нагоре и се усмихнах. Приканих луната да пее с всичката си красота в гласа. Със сребърните нишки на звуковите си струни. А аз щях да и припявам както никога досега.
И нещеш ли вярвате наистина се разнесе песента за моята особа.

- In my love
I have dreamt of you
Obtaining a view
A cow in the cattle
In my dream
I was in the fight
Focussing the light
A crow in the battle

But when, at my end, I meet the Great Queen
I shall die happy because I'll have her seen

And in the fray when I am getting colder
I may support a black crow on my shoulder
My black crow just crackle
Casting me a shackle
And then, I'll know, before feeling me frozen
That I have been by the Phantom Queen chosen
She will be my lover...

The Great Queen
From above

/ надявам се знаеш английски и не се налага да превеждам А песента е тази https://www.youtube.com/watch?v=7yVDAt95n08 /

Ледове, безкрайни и омайни, ледове,  помилващи кожата, лицето, пръстите. Студ, нечуван и невиждан, но му беше приятно. Какво ли търсеше тук обаче? Е, нямаше значение, можеше да отиде където пожелае, можеше да прекоси реки, градове, всички поселища, можеше да властва над всяко едно въздушно течение, да си играе с тях, да твори илюзии, да въодешувява въображението като рус непознат. Не винаги, не, понякога хората го познаваха, някои знаеха кой е, онези, с които се беше сблъсквал, но Хоулел просто се усмихваше, вдигаше невинно рамене и забравяше. Пред него беше целия свят, необуздан, неразгадан и той, едно незнайно същество дори за себе си, искаше да разкрие всички тайни. Каква безумна мечта щеше да каже някой, но си беше неговата и нямаше да я остави никога.
Е, можеше да я забрави някога, от време на време, да пропусне плановете си за следващата си дестинация, да се обърка, но това беше хубавото на свободата. И това също. Песен? Кой можеше да пее тук, по тези ледени разклонения, водещи до острова или до мразовитото море, една безумна, убийствена вода. И мрачна. Но песента беше като полъх на вятъра. Дали пък той не пееш? Той, вятърът, да тананикаше сред ледените склонове на бреговете. Не, не беше, Хоул се подсмихна и спря, затворил очи, заслушаш се, подтикващ вятъра да заговори, подканващ го да запее като стихия, като вой, и да му донеше думите за гарваните.
- Прекласно! - възкликна и се засмя тихо, замахвайки с ръка и отпращайки своят зов по вятъра, по неговия побратим, неговата вечна стихия. Там имаше нещо, някой, непозната, нереална, някак мистична особа, там пред него, пееща и танцуваща, чувстваше я, движенията, които бризът улавяше и му предоставяше.

Звуците на поредния акорд се извиваха като мистичната сила обгръща ме със своите кокалести ръце. Смъртта и живота, радостта и самотата вече ми бяха непознати. Защото бях сама аз, аз и моята песен. А моя любовник, Студът само ми пригласяше. Хващаше ръката ми когато искаш да се наведа и ме спираше. Усещаше, че ще падна във водите на това море и ще го заледя за хилядолетие. Хващаше крака ми когато исках да отлетя от този свят и да отида на друго, по-студено място. Да отида в рая. И все пак не можех. Той ме спираше. Не искаше да ме пуска и да ме остави да си отида. Аз бях неговата затворница, а той моя любим, единствения, който ме е докосвал без да загине достойно.
И тогава всичко спря. Снежинките се разнесоха наоколо. От мястото, където би трябвало да е сърцето ми засия енергия, по-ярка и от слънцето. И прибираше в себе си целия лед, цялата зима, защото бе дошло времето на пролетта.
Когато процеса спря паднах на коленете си и се опитвах да си поема въздух. Докоснах сърцето си и едва не изпищях от болка в сърцето, но се държах. Поогледах се и видях непознатата фигура. Черен силует дебнещ да види мистиката на моя вид. Отскочих от мястото на което се намирах и плавно, сякаш вятъра не позволяваше да тупна като чувал с картофи. Погледнах го в тези сини като небето очи и се усмихнах.
-Не ви ли е студено?

Полъх, това беше, убеден вече в предположенията си, остана до края на песента ,до края на тоновете, които се извисяваха, без да я прекъсне. Защото беше като птица, случайно попаднала тук и обрисуваща брега със своето присъствие. На Хоулел му се струваше, че това присъствие по право е тук, а и сякаш не беше и това го впечатляваше. На това се усмихваше, дори когато тя падна, една нежна фигура в снега, едно русо привидение, което бавно се превръщаше в десйтвителност за неговия поглед. Сияние на лед под слънчеви лъчи, такъв какъвто русият беше виждал само по върховете на планините, когато с пера, обрамчили ръцете му, с криле, виещи се около тялото му, той посрещаше зората. И магията заспиваше в един от първите му мигове на това крилато обуздаване на неговата същност.
Каква беше нейната обаче? Снежинките, с които вятърът искаше да играе все още, се понесоха, подвластни на другиго. Но тя не беше само вятър.
- Студ? - повтори думите й замислено, оглеждайки се като полу объркано човече, но се засмя и поклати глава. - Това не е нищо. Когато целия свят е пред теб, свикваш на всяко едно състояние на природата. Но се чувствам разстроен, защото май май моите дрехи не са подходящи за тук, в сравнение с вашите? - шарено и пъстро, широко, плътно, лъскаво...за да усеща вятъра около себе си като течения, тайнствено завихрящи се от нищото.

Зарадвах се, че не чувства студа от собственото ми тяло. Затова и се дръпнах и направих няколко крачки, които отново бяха някак си твърде леки и безплътни, за да са истина. Гледах новодошлия ми гост и се усмихвах показвайки два реда изскрящи като снежеца зъби.
-Дрехи ли?
Поогледах го от главата до петите. Та той беше навлече, за разлика от мен. Аз бях с една рокля напълно направена от сняг и лед. Така се чувствах по-добре и напълно прикрита.
-Какво значение има как сте облечен след като се чувствате добре така.
Хванах го за ръката и краката му в миг се откъснаха от земята. Моите снежинки сега го милваха и му се радваха, докато студът го издигаше. Щях да го заведа на място, където няма да настине.
И ето, е стигнахме. Малка къщурка напълно бяха, покрита със сняг и ледени висулки. Виждаше се, че комина пуши, а вътре светят лампите. Пуснах го пред прага на къщата и отворих бавно вратата. А вътре нямаше абсолютно никой.
-Моля .. знам, че може да съм ви докарала известни неудобства с моята зима, но се стоплете. И мога ли да кажа .. напомняте ми на някой, едно дете.

Имаше странно излъчване, необяснимо, а и усещането на присъствието й беше различно от това на другите човешки същества. Той винаги играеше с вятъра, винаги го освобождаваше наоколо ,за да усеща присъствиета, за да опознава формите на фигурите, да опознава плътността на леда, пролуките в скалите, чистотата на водага и горещината на огъня. И всичко беше във въздуха.
Дори и внезапната му изненада. Права беше, затова и Хоулел винаги носеше цветове, които да се открояват на фона на всичко, такива, които доставят удоволствие във волността. Изненадата обаче, да бъде хванат така за ръка, някой като него, напълно непознат, способен да отчупи палче от брега само с един замах...но беше повод за извинение като че ли, затова и подволи на снежинките да се завихрят около него, без да ги прогони с топъл вятър, позволи да се издигне върху магията на момичето, ледена, снежна стихия. Това не беше характерно за човек. И това - къщичка в нищото, дом на никого.
- Неудобства ще ми се създадат само ако вятърът не съществува - усмихна се галантно и пристъпи вътре. Тук имаше нещо забавно, споделеният дом, топлината на огнището, случайната среща със нея. -  Да ви напомням за едно дете? - обърна се рязко към нея и се засмя пак. - Ако минете през Въздушния град, ще ви напомня на дуцзина деца, ако минете през Пограничната река, още толкова незнайни деца на дребни, тайнствени създания, също биха ви напомнили за мен.  Но коя сте вие всъщност?

Скъпи читателю чудиш ли се защо Ледената кралица ще живее сама в малка къщурка? Чудиш ли се защо съм избрала този начин на живот? Е отговора е лесен. Така посрещах всяка пролет. Далеч от всичко и всички. На място насред океана. Да, къщата беше насред океана, изградена върху дебел лед. И само чаках да се пропука. Така бях разбивала хиляди къщи. Хиляди спомени. Но не тъжи, скъпи читателю. Не са ми скъпи, щом съм се отказала от тях не ми трябват. Нищо нужно, нищо скъпо. И така всяка пролет, и така цял живот.
Гледах госта си. Той беше крайно интересна личност. Напомняше ми на някой, но и не беше като нищо срещано досега. Както казват хората: „Далеч от очите, далеч от сърцето.”. Явно просто онази личност е била запомняща се, но и нещо ми убягва. Винаги щеше да ми убягва от главата, защото не оставях никакви спомени за себе си.
-Коя съм аз ли?
Коя бях наистина? Вече не помнех как беше фамилията ми. Остана само една гривна с името Инари на нея. И затова приех това име. Аз бях просто Инари, никоя друга. Само онова ледено духче плачещо, че е съвсем само насред нищото.
-Инари, приятно ми е господин …?
И тогава замлъкнах. Беше негов ред да се представи. Не исках да го насилвам, затова и просто чаках да го направи. Да не му преча. Станах отидох до един чайник над камината. Хванах ръкохватката и преместих чайника от огъня. Сложих малко билки вътре и го затворих. Изчаках докато чая стане готов и му предложих. Аз лично не харесвах топлите напитки, но винаги се надявах на някоя душа, която да дойде и да ме види. Някой бивш любовник, на който съм дарила целувката на моя вид да усети, че не съм просто сън и да дойде да ме потърси, но никога не ставаше така. Никой .. никога не ме откриваше и аз оставах сама завинаги.

Тъга ли имаше или носталгия? Не можеше да разбере, но го усещаше, с порите по кожата си, с поемането на дъх, там където имаше течения и там, където те срещаха преграда, която не им позволяваше да се развият, да повеят наоколо...Странно усещане, но това караше Хоулел да се усмихва от време на време. Мистериозността на мястото, на момичето, на цялата зима...Зима над огнището? С чаша чай и ухание на билки. Аромат, кото пропиваше във въздуха и правеше всеки друг аромат неразличим, правеше нереално диханието на студа, а и на огъня от другата страна. Само билки.
- Хоулел Рен, госпожице Инари - пое чашата съвсем бавно и се наслади на диханието на билките, на чай, какъвто не беше вкусвал от много отдавна. От както напусна бащиният дом или от както изобщо напусна онази къща, отдавайки се на пътешествия до безкрайността и обратно. - Зимен демон...със сълзи от елмази? - проговир отново след малко, вдигайки син поглед към нея. Инари, просто Инари? Една моментална мистерия.

Още с подаването на чашата усетих леко докосване до неговите пръсти. В този момент докосването ми се стори познато. Същото чувство както при ... Не, не може да бъде. Онова хлапе беше просто забавно, не може да се оставила някакъв отпечатък в главата ми за себе си. Или пък е възможно.
-Хава. - казах тихичко и изпуснах чайника, при който той се разля върху краката ми, но нищо не усетих. просто погледнах надолу и въздъхнах. Така или иначе къщата скоро ще бъде разрушена. Разклатих глава и го погледнах.
-Аз не съм зимен демон, изобщо не съм демон, обиждате ме така Хоулел. - отвърнах и леко се намръщих. Зимен демон, само така не ме бяха наричали. А и това оставаше. Та аз бях толкова невинно създание. Толкова мистично и прекрасно описано в книгите и накрая .. демон. Нямам думи. Още малко ще каже, и че края на света наближава.
-Аз съм само .. дух.

Свикнал беше на студа, на вятъра, на бурии и дъждове, свикнал на изпепеляващото слънце и затова смяташе, че на нищо нямаше да обърне внимание, но това го изненага, почти шокита. Хава, тук? Но нямаше време да обмисли моментално изреченото име, защото се сепна при падащия чайник и побърза да протегне ръка.
- Ще се попарите - или нямаше. Погледна я повторно, а тя само въздъхна, от което Хоул само повдигна въпросително вежди. - Не, не ме разбирайте поглешно. Демоните, за които говоря, са познати от легендите като създания, които пазят ледовете, водят зимата със себе си и организират карнавали по случай пролетта. Тези демони са пазители на пътешествениците в студените планини, а някои от тях дори техни любими, те са благородни създания, но отдавна вече не бротят по света...или се крият от човешкото око, защото се чувстват застрашени. Затова. Но вие сте дух. - леко се усмихна и й подаде ръка за да я докосне, за да се убеди дали наистина е така. Духовете не можеха да бъдат видени от обикновените хора, освен ако сами не пожелаеха. - От къде познавате Хава?

Заслушах се в гласа му. Думите които излизаха от устните му бяха някак си успокояващи. Това беше нещо ново за мен. Досега никой не беше казвал това. Всички мислеха моя вид за нещо ужасно и противно. За грешка на природата, но ето, че някой ме свърза с нещо добро. Определено беше свързан с онова малко дете, което срещнах преди ден.
-Той .. Хава ..
Замислих се. Какво да кажа. И тогава видях потегнатата ръка към мен. Дръпнах се назад и сетих как бутам един от шкафовете с различен порцелан. Стресната от това ми действие и варианта да бъда наранена тялото ми веднага се дематериализира и стана подобно на сянка. Така всичко мина през мен. Дръпнах се веднага от там и отново се материализирах, но за моя нещастие залепих гърба си за Хоулел.
-Извинявам се. Нервна съм когато .. каня хора във вкъщи. Всъщност вие сте първия. - поех си дъх. Имах нужда от студено място, за да мисля. - Колкото до Хава .. той спаси душата ми за тази година. Разбирате ли. Ние духовете или както сме познати по онова време, когато станах такова Йокай, кайджу, бакемони. В превод демони, фантоми, чудовища и прочие трябваше да давам жертви. Брат ми даде своята и стана масов убиец, но аз се редувам. Една година съм добра, една напълно зла. Хава ме хвана точно когато годината ми изтече, но много по-трудно е да се откажа от злото, отколкото да му се отдам, а той успя да ме върне. Вие от къде го познавате?

Не можеше да е случайно, това че тя го познаваше, онова момченце. Очакваше отговора й почти с нетърпение, когато нещо в нея я стресна, а в последствие и него. Падащите порцеланови изделия принудиха Хоул да стисне очи. Толкова порцелан, а така изпопада, но друго беше по-впечатляващото и то не в така лоша насока, като падащите предмети. Русото момиче изчезна, изпари се сякаш и в следващия момент я усети зад себе си, опряла гръб в неговия. Изненадата, плъзнала по лицето му беше повече от очевидна, но той се усмихна леко, щом му се спомена, че всъщност е първия й гост. Това беше до някъде тъжно, особено за създание, което има дом.
- Затова смятам, че е по-притяно да скиташ без дом. Но за Хава, наистина ли? - сподели учудването си от думите й, възкликна и тихо се засмя. Това момченце, направило толкова много и то за нея, за създание като нея. Всъщност не се учудваше, само Хава можеше да е способен на това, този, който приемаше всичко за игра. А все още ли беше така? След изминалите години. - Спасил ви е? Не е за вярване, че  естанал такъв, след като го оставих. То йвсъщност е едно момче, с което, може да се каже, че поделяхме едно детство, споделяхме един поклив над главите си, един клан, едно семейство, защото неговото семейство в последствие се превърна и в мое. Но мислех, че се различаваме, не съм го виждал от три години все пак, от както напуснах земите на въздушните, а той...е, още го приема за мое братче, макар да мисля, че сме много различни едни от друг вече. Обаче вие твърдяхте, че ви напомням на някое дете, на него ли?

Вече спокойно отидох за метла и кофа. Понякога и аз правех нещата като обикновените хора. Я чистене, я готвене, никой никога не опитваше това, което сготвя или не виждаше какво съм изчистила. Проклятието да бъдеш дух, затворен в човешкия свят за вечността. И все пак харесвам живота си. Изпълнен е с мистика, интересни хора и различни места. Понякога сравнявам един град, със същия преди време и се учудвам как може да се е променил толкова, или изобщо да не се е променил.
-Радвам се за вас с Хава, но явно вие сте онзи брат, за който той толкова въодушевено говореше. Това някак си е странно. Не че ви съдя, но защо сте го оставили?
И докато чаках отговора просто започнах да чистя счупените чаши и чинии. Някой носеха спомени, други не, но нали всичко накрая си отива. Каква ирония. Няколко счупени предмета да имат по-голяма стойност от един живот.
Поставих и поредната половин чаша в кофата и вече започнах да мета мястото. Харесвах подредения дом. Намирах го за уютен и спокоен.
-Това дете има чисто и добро сърце, дано винаги си остане така.

- Не е нужно да правите това сега - обърна се към нея русият и невинно сви рамене, поднасяйки чашата чай към устните си. Добре му се отрази, топлата напидка на това време, а и не беше вкусвал чай от много отдавна, просто...просто никога не попадаше на истински чай, а по-скоро на преварена вода в опит да се овкуси с нещо неизвестно. Такива неща се намираха по запустелите ханчета и кръчми. А и виното, киселеещо, не особено задоволително, но пак минаваше за нещо. За пътешественита кова беше повече от достатъчно. - Говорил ли е? - съвсем изкрена изненада отново прозвуча в гласа му, придружена от някак топла усмивка. - Наложи ми се. Казал ви е, че сме братя, но не е уточнил веротяно, че не сме от едно семейство, че нямаме никаква кръвна връзка, а и в допълнение към това...аз не съм точно човек. - не коментираше това често, всъщност почти никога, докато не му се наложеше нагледно да го покаже, а това определено ставаше много, много рядко. Иначе после търпеше последици, които едва преживяваше. - Оставих го в семейния му дом, с родителите му, там където трябваше да е добре и същността му да не се повлияе от света, а аз да поема своя живот в ръце и да се превърна в изследовател, в пътешественик, независим от нищо.

-Не ви ли става скучно понякога?
Побързах да попитам. Не бях много сигурна за това, но звучеше много самотно така да живее. И сега като се замисля .. дали и моя живот е такъв. Не мислех, че мога да помисля такова нещо. Беше просто .. не знам .. тъжно.
-А и Хава те обича истински.
Също побързах преди да се съобразя с това, което казвах. Наистина понякога не мислех дали ще засегна другия. Но хубавото в случая беше, че най-накрая успях да изчистя и сега се настаних в канапето пред това на Хоулел. Наместих се удобно и го погледнах с интерес. Исках да знам още за него, да разбера какво е видял, къде е бил.
-Ам .. ако може да ми разкажете за вашите пътешествия. Ако не е твърде много разбира се. Бих искала да разбера какво може да види някой .. да кажем още жив.