Забравеният град

Гората Лиадан - това бе следващата ми дестинация. Не звучеше никак приятно, имайки в предвид легендите, които се носеха за гората, но за мое щастие трябваше да намеря единствено Забравения град. Звучи странно, нали? Да намериш нещо, за което се гласи, че отдавна никой вече не помни къде е.. Всъщност, не бе чак толкова сложно нещо за човек с връзки като мен самата. Всички в родното ми място ме познаваха, а из околните места поне бяха чували за мен - момичето, вече официално славещо се навсякъде с поразиите си - поразии, които все още оставаха ненаказани, дори и тези, които бяха свързани с Крилатия господар. Макар и някои от хората да бяха твърдо против мен, то имаше и такива, които бяха привърженици ако не в лудориите ми, то поне с морална подкрепа или оказване на някаква дребна помощ. Точно те ме упътиха до тук - Забравения град, в чиито улици вече навлизах. Бе странно - запустяло, обрасло, без жив човек наоколо и напълно контрастиращо с града, в който бях свикнала да живея - изградения от метал дом на огнените. Нищо огнено нямаше наоколо, а това караше мен самата да се чувствам като непознатия тук скитник, какъвто всъщност си бях. Определено не бе мястото за мен, но трябваше да намеря някого. Снежното момиче, ледената кралица, снежинката, бялото момиче.. По много начини я нарекоха, но в крайна сметка ми бе ясно само едно - търсех жена, свързана с леда и студа така, както аз се свързвах с огъня.

Красиво бе онова, което още не беше опетнено от присъствието си. Затова и Забравения град е толкова красив. И кажете .. запустелите улици, бездушните къщи. Счупените прозорци, не ви ли карат да чувствате спокойствие, тишина, мир със самите себе си. Не? Е тогава ваш проблем, не мой.
Това място е точно като лабиринт. Къща наляво, къща надясно, а напред и назад нищо. И точно когато прекрачиш през една от малките улички виждаш, че пред теб има масивна стена покрита с отровен бръшлян и мъх. И ето, че отново се връщаме откъдето дойдохме и търсим изход. Място на което живота беше приключих преди стотици години, но къщите стояха. Те бяха онова, което ни подсказваше, че е имало живот, че е имало някога деца играещи по уличките. О какво е това? Петно? От какво ли е. Дали не е от кръв. Красота.
Чаках някакво момиче, моя противоположност. Огнен, лесно палещ се. Колко бяха наивни тези същества. Влияеха се от огъня и не мислеха за последствията. Но бяха и толкова интересни. Чаках я и стоях на площада. Просто исках да видя колко време ще и отнеме да ме намери. Час? Два? Може би и ден. Нека я пробвам. Искаше тренировки. Още щом разбра за мен тренировката и започна.
И ето я. Червената коса се вееше. А онова прекрасно, стреснато личице, колко хубаво. За момент разбрах, защо брат ми обича толкова много да всява ужас в жертвите си. Изправих се и разперих ръце, а дългите бели ръкави на роклята паднаха и се удариха в земята.
-Амин, алилуя и филия с желе от личните запаси на Спондж Боб. Отче наш, с лявата ръка в огъня, а с десница в станиол увита, да се свети името ти. Нека приветстваме тази душа в нашия град.

Вече псувах наум хората, които ми казаха как да стигна до тук, но така и не ме предупредиха, че всичко наоколо е толкова объркващо. Или може би самите те не бяха прекрачвали прага на града, може би просто бяха виждали погълнатите от растителността сгради отдалеч, а смелчаците така и не бяха излизали от тук. Но аз не се притеснявах за това. Изгубех ли пътя за връщане, щях да го намеря отново, а не можеш ли да го намеря - щях да си направя такъв дори да се наложи да превърна всичко наоколо в пепел, докато не изравня всяко дърво с хоризонта. Е, за щастие сега не ми се налагаше. Или ориентирането ми бе наистина добро, или имах някакво странно шесто чувство, или просто късметът днес бе на моя страна. Лутането не продължи прекалено дълго. Скоро къщите от двете ми страни останаха назад, а пред мен се разкри голям площад. Е, явно от общината не си бяха свършили добре работата, тъй като и той бе леко обрасъл, но нека да не проявяваме чак такива претенции. Особено пък щом вниманието ми бе насочено към съвсем различно нещо - момичето, стоящо насреща ми, чийто глас се разнесе звънко наоколо. Чувайки думите й, първо се почувствах някак странно и неловко, лицето ми придоби въпросително изражение, но след секунда се промени в усмихнато, докато накрая просто не се засмях звучно.
- Ето на това му казвам посрещане.
Наистина, беше ми забавен начинът, по който изръси всичко това.
- Но пък не бих отказала филията с жилето.
Тази подробност в думите й ме накара да огладнея. Сериозно, знаете ли колко време се лутах до тук, след това и като цяло наоколо, за да мога да дойда на площада. А пред това време не бях хапнала нищичко. Вече усещах как коремът ми започва да къркори. Реших обаче да го измъча малко и да не го снабдя още сега с някое странно изглеждащо плодче, растящо по храстите, незнайно годно или не за хапване.
- Предполагам, че теб трябваше да намеря. - вече сериозно заговорих на момичето.

Момичето изгледаше … нищо особено. Хъх, каква скука. Нямаше да е толкова забавно, колкото се надявах, но нямаше как. Просто вдигнах ръката си нагоре и над нас, около целия град се появи купол от лед. Достатъчно здрав, за да не се разтопи от слънцето, но и достатъчно тънък, за да пропуска слънчевите лъчи.
-Няма време за иди ми дойди ми. Не ме интересува коя си, от къде си, нито какво си. Просто и ясно имам задачата да те обуча, за какво. Не ми пука, защо .. още повече не ми пука. Сега имаш проста цел.
От тялото ми започна да излиза мъгла, гъста като нощта, студена като зимата. Исках да докарам на това дете кошмари, да му покажа всичко лошо, всичко зло от една мрачна твар. Често получавах наименования като „Изчадието на ада”, „детето на Сатаната”, сега ще ви покажа защо е така.
Мъглата се разгръщаше, а с нея и студа. Смразяващ, ужасяващ. Каращ дори костите ти да искат топлина, а това момиче лесно се издаваше. Тялото и излъчваше топлина, типична за огнените. Сега щях да я науча как да го прикрива. Как да избяга от любопитните погледи, от шестото чувство на другите.
Свалих ръката си и собственото ми тяло започна да се разпада на мъгла, а гласът ми се разнесе из цялото място.
-Хайде, бягай малка пеперудке, скрий се добре, защото днес ще съм палача ти, днес си в моя лабиринт, но помни. Магията сега не е фактор, тя само ще ти попречи да те намеря. Скрий себе си, присъствието си. Бягай колко те държат краката или умри в студа.


/ Кратко но шанс. Сега е просто. Опиши как бягаш, скрий се ако искаш, под маса, под стол, няма значение. Измисли нещо, а после ще се включа /

Сериозно ли? Нямаше ли първо да се представи, да ми каже какво точно обучение ми предстои? Та тя още с идването ме погна. Явно тук нещата не бяха като в обикновеното даскало - по време на първия учебен час всички се представят, сякаш някой евентуално щеше да запомни името им, говорят си малко и им дават за домашно да напишат малко разказче за историята си. Определено всеки би си мечтал да е на едно такова място, отколкото в "училище" като моето, в което тъкмо пристигнах. Е, може би не трябва и да очаквам нищо обикновено от мрачна твар, но все пак..
Усетих как хладния въздух обзема всичко наоколо, стигайки дори до мен и карайки тръпки да преминат през тялото ми щом се срещна с контрастиращата топлина, излъчвана от мен самата. Мъглата се разстла наоколо толкова бързо, че след секунди вече не можех да виждам на повече от пет метра пред себе си и тотално изгубих представа къде се намира леденото момиче. Сега трябваше да се страхувам от нея ли? Да вляза в ролята на уплашено зайче? Не, не мислех, че огънят ми няма да може да ме предпази от нейните ледени висулки, но не бях и убедена, че това е единственото, с което разполага. А може би искаше просто да тества уменията ми за прикритие? Нали знаете, засадата винаги е била хитър вариант да вкараш някой в капана си. Ако бе така, веднага се заех да докажа, че мога да се скатая някъде и да стана незабележима. Затичах се в произволна посока. Ако бях в мините до града си, то вече щях да зная къде да се скрия, щях да съм изчезнала напълно от погледа на когото и да било. Но тук не знаех с какво разполагам, какви тайни места има наоколо. Пред погледа ми се изправи някаква барака - обрасла съборетина. Не, това щеше да е прекалено предвидимо. Но малко по-далеч от нея успях да видя голямо дърво, стъблото на което сякаш бе разделено на по-малки и образуваше хралупа с няколко малки входа в нея. Побързах да се провра през един от тях. Свих се и притаих дъх като малка животинка, приготвяща се за зимния си сън.

Тя бягаше, криеше се. Но от какво? От какво толкова бягаш малко пламъче. От какво толкова се притесняваш? Знам, че дълбоко в теб се притесняваш за собствената си безопасност. Пламъците ти са слаби. Мястото бавно се лишава от въздух. И скоро ще угаснеш. Не се досети за първоначалната си цел. Не да се скриеш, не да бягаш, а да избягаш от твоя палач – мен. Ледената кралица и по петите ти, затова бягай, бягай докато можеш.
Дяволът те гони, Турбалан е зад теб. Малката кибрито продавачка те моли за пламък, но ти нямаш. Ти нямаш с какво да се стоплиш самата себе си. Усещам как гаснеш като светулка в буркан, защото си точно това. Светулка и нищо повече.
Аз съм вечната, а ти какво си? Наистина, само един човек, нищо повече. Само едно момиче, което има късмета да не я хвърлят в пазвата на дракона. На онзи страшен, голям дракон, който се разпорежда извън тази гора.
Не ти ли се иска да си на моето място? Да ме гониш ти? Да ме преследваш, да съм ти намушка? И ето, че зад теб има нещо ужасно. В хралупата, в която си се сгушила като уплашено животно те чака изненадка.
Гъста течност пада по дрехите ти. По лицето ти. Повдигаш поглед нагоре и … ужасна гримаса на мъж с извадени вътрешности, а те в краката ти. Бягаш отново и търсиш ново скривалище. Криеш се от твоята природа. Ти си пламък, ти си хищник, а не плячката. Не можеш да приемеш, че можеш да раздаваш смъртта, да избираш кой да живее и кой да умре. О скъпо пламъче, не знаеш ли. Ти си живинка, ти поддържаш живота в вените на хората.
Имаш силата да контролираш всичко тук, но си толкова глупава да го откриеш. Толкова наивна, за да затвориш очи и да не видиш през редовете. Защо бягаш? Изправи се срещу собствените си страхове и грехове.
А какво е грехът Пламъче. Какво наистина е грехът? Не можеш ли да му се противопоставиш? Търси изкуплението в този лабиринт от лед, търси разкаянието и ще го изобразя на челото ти с нажежен прът. За да знаят всички, че си срещнала най-големия кошмар на тази гора. Последния леден дух. Той сега е твоя учител и е по-бесен от всякога.
Докато малкия Пламък бягаше от мен просто я следях. Аз бях мъглата, която ще я смрази. За секунда тя успя да усети ледения ми дъх в шията си.
-Бягай – казах тихо, глухо, зловещо. – бягай, бягай, колкото можеш.
После се чу звук на чукане, блъскане, писъци и зловещ смях.
-Наляво, и надясно, напред и назад. Коя врата ще избереш? Къде ще отидеш Огънче. Къде ще се скриеш? Няма кой да държи на теб. Няма да те търси никой. Никой няма да тъжи за теб.

Леденият полъх предизвикваше странни трепети на тялото ми, свито и затаено. Дъхът, който се плъзна по кожата ми, ме накара да изтръпна. Така бях прикрила почти всяка частичка от топлината си, че сякаш започнах да хващам скреж. Аз, огненото момиче, имах чувството, че ще замръзна. Думите на ледения дух прокънтяха в ума ми, а после се повториха и потретиха, сякаш понесени от ехо. Кънтежът, тази сбирщина от дразнещи тропоти, бе толкова натрапчива, а писъците ме вледеняваха дори повече от самия студ. Вярно ли бе? Никой ли не държеше на мен? Нима никой не се замисляше за мен, никой не тъжеше и не се притесняваше? Подобна мисъл бе покъртителна, навяваше ужасни представи. Наистина ли бях сама? А всъщност нужни ли ми бяха други, не можех ли да се справя сама, без да се опирам на чуждо рамо и без за бленувам за нечия подкрепа? Съмнително, но не и напълно недостижимо.
- Не! - извиках неусетно и импулсивно, макар и съзнанието ми да се прочистваше от цялата тази досегашна суматоха.
- Няма да се крия. - гласът ми се снижи, но за сметка на него притаената ми до сега топлина се разстла наоколо, бавно и полека като настъпваща пролет след снежна зима. Но нямаше да спре до тук. Градусите се покачваха като в нажежен летен ден, сякаш слънцето изпращаше огнените си лъчи право в мен. Огън, да, точно това можеше да види нашата ледена кралица. Голямото дърво, в основата на което до сега притаявах дъх, бе обгърнато в буйни пламъци, готови да се разраснат из цялата гора. Измъкнах се от там и пристъпих няколко крачки напред, изправила гордо стойката си и със строг, решителен поглед.
- Няма да бягам. Няма и да ти позволя да ме разиграваш.
Или щеше да дойде и да се разберем я като хората, я по някой по-неетичен и груб начин, или просто щях да си тръгна, оставяйки на мястото на леденото й кралство един простичък гьол.

Беше прекрасно просто как сменяше състоянията на душата си. Толкова деликатна, толкова уж невинна, но отдавна помрачена от нечистиви помисли. Но беше хубаво, че най-накрая разбра, че не е просто едно увяхващо цвете. Това беше имаше потенциал. Издържа повече от другите, но още малко. Още съвсем малко щях да си поиграя с нея, за да вида дали ще се пречупи.
Мислите че методите ми са груби, е нека кажа, че по-добре сега да я измъчвам, да я тормозя за да може на фронта да не падне от първия срещнат. Затова просто затворих очи и се материализирах върху покрива на една къща. Погледнах я от там и се усмихнах. Сега щях да играя ролята на музиканта, на кукловода, а тя .. тя щеше да е моята кукла, моята нова нота, която щеше да се запомни.
-Чудесно, но сигурна ли си, че огъня ти е достатъчно силен срещу мен?
Попитах я. Исках да видя дали е сигурна. Исках да е сигурна в себе си. Непоклатима. Да не мисли, за слабостите си, а само за силата си. Да вярва, че е най-добра, а за да и покажа, част от силата си просто замахнах си ръка и ръкава на роклята ми се откъсна. Стигна до дървото и то в миг се заледи, а пламъците си останаха под него. Лесно се виждаха, сякаш леда не можеше да се разтопи.
-Искаш да те тренирам, искаш да спра да те разигравам, тогава ми покажи, че си заслужаваш. Покажи, че не си поредната светулка, която ще смажа.
Скочих и леко сякаш вятъра ме носеше стъпих на земята. Разперих ръцете си и от всички страни започнаха да летят всякакви ледени висулки. Дали щеше да се усети как да ги отблъсне? Това си остава само за нея.

Значи това бе начинът. Аз трябваше да предприема нещо първа, за да я накарам да се изправи лице в лице с мен.
- А ти убедена ли си, че ледът ти ще издържи срещу моя огън? - отвърнах на въпроса й смело и уверено, макар и да видях как до преди малко горящото дърво бе сковано от лед.
Но в онези пламъци не бях вложила нищо. Дадох началото им, за да могат сами да продължат да горят, оставени да се поддържат от изгарящия дървен материал. Моите пламъци обаче - тези, които на секундата обзеха тялото ми, те бяха породени от вътрешните ми емоции. Ядът, гневът и желанието ми за самодоказване увеличаваха силата им, правеха ги първични, но и още по-застрашителни. Топлината сякаш изригваше от мен като лава от активирал се вулкан, образувайки малък огнен щит от концентрирани пламъци около тялото ми, които навярно без проблем щяха да стопят ледовете. Но не мислех и само да се предпазвам. Предприех едновременно и защита, и атака. От своеобразния ми щит се откъснаха няколко огнени топки, запратени към ледения дух и помитащи дори част от запратените по мен висулки. Нека не само аз имах от какво да се пазя.

Огън! Така можеше да се опиша това, което ми показваше. Горката използваше гнева си срещу мен. Колко глупаво дете. Исках да видя дали може изобщо нещо особено. Да видя дали може да излъчва типичната топлина за онези времена когато Крилатия се появи. Но беше интересна.
Направих няколко крачки напред и в ръката ми се появи леден меч. Вдигнах бавно ръката си и оставих топките само да докоснах острието на оръжието ми, при което веднага паднаха под формата на огромни ледени буци. Не можеше да разбере, че представата и за огъня е грешна. Той не бе просто оръжие, то е нещо красиво, живота. Прекрасна живинка, която те кара да се радваш на живота.
-Само това ли можеш? Мисля да продължа с разиграването .. Огънче. - казано с пълно безразличие. Колкото до това с "Огънче" или пък "Пламъче", просто не си беше заслужила все още да я наричам по име.
-Мислех си, че искаш да те обучавам. Хайде де .. просто направи нещо по-особено.
Знаеше ли, че мога да я загася само с едно духване. За сега, на този етап пред мен беше само като свещичка на торта.