Големия пазар в Драконов чертог

Необичайно за нея, Джийн се присламчваше тихичко и едва забележимо из сергиите на пазара. В навалица като тази не бе никак сложно. Тъй като този път не се пробутваше през хората и не ходеше наперено, очаквайки всички да й направят път, единственото, което можеше да отличи момичето от тълпата, бе цвета на косата й, който пък се сливаше с множеството цветни разнообразни нещица наоколо. Скоро закри и него, вдигайки качулката на сивата си роба и ставайки напълно незабележима на фона на всички останали. Сви в дясно от главната улица, запътвайки се по една по-тясна и почти необитаема. В дъното й, сякаш прикрита измежду високите стени на сградите, се мъдреше малка разнебитена барака. Там й бяха казали, че ще намери каквото й трябва - оръжия. Щом бе решила да усъвършенства уменията си, Джийн трябваше не само да работи върху магията си, а й върху нормалната си физика, а за подобно нещо й трябваше именно екипировка. Не знаеше обаче какво може да я очаква във въпросната барака - истински продавач на оръжия на черно, някой неутрален човек или бе засада, която целеше улавянето й заради бунтовнически намерния.

Не му отиваше да стига толкова далеч, не беше това правилната посока, но...налагаше се. Длъжен беше да го прави, да отделя по ден на всяке град или селище, на всеки крайпътен хан, за да може да оцелее. Сега беше попаднал тук от по-голяма необходимост. Местностите, които Хоулел кръстосваше бяха неизвестни, затова и той се нуждаеше от някакви насоки, карта или дори само няколко думи за разяснение, макар че смяташе за постижимо всичко, стига да се постараеше.
Все пак, русокос, синеок с пъстри срехи и много бижута от скъпозенни камъни, не беше нещо често срещано сред сивото и синьото наоколо, повечето хора предпочитаха да се обгръщат в такива неутрални, тайнствени цветове. Беше благодарен поне, че не  енапълно наложително и то йда се увие в подобно наметало, нямаше да го изтърпи. Както и едва търпеше лудницата от човешки физиономии, дали бяха хора обаче, или точно обратното, не го вълнуваше, трябваше да прекоси този пренаселен пазар и да стигне до една от преките, за която беше получил внезапна, леко пиянска информация, от една кръчмичка, че там може да вземе карта за земите малко по на юг. На там не беше отивал никога и затова, непознатото не можеше да остане за дълго непознато, но нямаше да рискува. Последнитя му риск му костваше загубата на един скъпоценен камък, стига му толкова.
Увлечен в опитите да си поеме дъх, напускайки тълпата от разпалени търговци, едва не се сблъска с една от онези така мистериозни фигури, котио се прокрадваха сред сенките.
- В една посока? - подметна студено и серизоно, не виждаше лицето, не можеше да определи вида на това...създание, като човек или като нещо друго, именно това го правеше предпазлив и по-внимателен.

Точно когато насреща й ставаше все по-пусто и по-пусто, когато Джийн се радваше, че най-накрая ще се измъкне незабелязано от тълпата и няма да се наложи да разменя нито дума с когото и да било докато не изпълни своята малка, лична "мисия", се намери кой да провали плановете й. Някакъв непознат не стига, че за малко щеше да я отнесе в собствената си забързаност, но и си позволи да губи ценното й време като я заговори. Момичето все пак се спря за секунда, за да отдели нужната частичка време за проучване на младежа. Силно се надяваше да не е някой забравен познат или пък познат на друг познат, който ще започне да я разпитва. Не забеляза обаче нито едно нещо в него, което да я накара да си спомни физиономията му. Явно наистина не го бе срещала до сега, а изглеждаше прекалено необичайно и контрастиращ с останалите хора наоколо, че да е някой тукашен, който да я изпорти пред семейството или познатите й. Плановете й нямаше да бъдат провалени.
- Възможно. - отвърна бегло, макар и да се съмняваше той да е тръгнал именно към онова забутано място, към което се бе отправила тя.
Леко надигна глава и впери поглед в него. Зелените й очи проблеснаха като два малки сапфира, а един немирен червен кичур се спусна пред лицето й. Бегла и някак фалшива усмивка се изписа на лицето й.
- Предполагам, че не бива да ви задържам. - промълви, макар и подтекста на тези думи да бе "Извинявай пич, но бързам нанякъде".
После закрачи отново напред без да предполага, че човекът може и наистина да тръгне в нейната посока.

Съмнителни личности, непознати, мистериозни. Това беше забавно по един особен начин. Три години бяха минали все пак, три години ,в които срещаше всяккави създания и разнообразие от характерипрочетена. Понякога гледаше на тях като на елементи, които би могъл да проучи ,да подложи на взискателен анализ, да се отнесе като учен, такова беше обучението му, макар и осъществено случайно. Но разбираше, имаше предчувствия кога може и кога не.
Духна сякаш невно няколко кичура русо от пред очите си и се усмихна в отговор. Тя, тази жена, идваше тук, прикрита, бързаща, а може би дори и напрегната. Минаваше и заминаваше, но нямаше да е изненада ако бяха наистина в една посока, за миг на прага да се сблъскат точно тук. А какво имаше от другата страна, в края на алеята? Крайната дестинация.
Хоулел поклати глава с идвестна доза съжаление или бе нещо, което наподобяваше това, преди отново да се усмихне и да отстъпи крачка назад, вдигайки ръце като пред разстрел.
- Продължете, моля - галантно изречено, тихо, спокойно, дори подканващо. Зелени очи и червена коса, това ли беше тя? Беше отличаваща се точица на сред всичкия този цвят по пазара, но не че и той не беше, русият с цветните дрехи, чужденец, понякога играещ си с илюзии, излизащи сякаш от нищото, щом вятърът подхванеше прахта по пътищата.
Бавно я проследи с поглед, в онази посока, но почака, искаше да почака достатъчно, за да се отдалечи, обаче...уви, уви, твърде любопитно.
Кой идваше насам ако беше тукашен? Единствено онзи от друга страна.
- Струва ми се, че ще се наложи да си правим компания за известно време - проговори пак, когат пое след закачулената фигура със зелени очи, забързана и нетърпелива, такава му изглеждаше. Колко необичайно за една жена из този пазар.

Момичето съвсем спокойно продължи напред, мислейки си, че вече се е отдалечила достатъчно от русокосия непознат. Само малко й оставаше до достигането на крайната точка. Още няколко минути и вече щеше да влезе в малката, притурена барака, да уреди някоя добра сделка, да вземе каквото й бе нужно и по възможно най-бързия и незабележим начин да се махне от там и да се прибере обратно в дома си. Всичко трябваше да стане съвсем тактично, бързо и вече бе добре обмислено.
Тишината, привидното моментно спокойствие и умерения звук от стъпките на момичето по паважа бяха отново нарушени от нечия реплика. Беше същият онзи русокоско. Този път Джийн не се спря съвсем, просо забави крачката и реши да го изчака. Какво пък, можеше да си поговори с някой, стига да не се оливаше много в приказки и да не се налага да му обяснява нещо.
- Е, накъде си се запътил? - подхвана някаква тема на разговор.
Можеше пък наистина да се окаже, че странникът също има да върши някакви тайни сделки из забутаните местенца на града.

Щеше да го изчака, щеше да позволи да продължат заедно? Хоулел се подсмихна скрито под падащите пред лицето му кичури и нарочно избърза крачка, за да поледне за миг лицето й, макар и покрито от сянката на качулката. Интересна особа беше. Бързаше, значи гонеше важна задача, но и не искаше да се набива на очи. Но, разбира се.
- Преследвам вятъра и... - тихо въздъхна. Можеше да се говори с една такава мистериозна жена значи, можеше, без да си отнесе някой твърде суров и хищен поглед предварително, както в повечето пъти се случваше в град и по пазари като този. - Търся някой, достатъчно запознат с георгафията, за да ми сътрудничи за едно специално териториално оринетиране. Иначе се губя често. Затова...и ти ли си в същата посока?

На пръв поглед думите му не звучаха никак странно за чужденец и пътешественик. Думичката "специално" обаче придаваше някаква съмнителност, а това си пролича и по изпитателното изражение, изписано на лицето на Джийн. Ако се нуждаеше от обикновено упътване, навярно просто щеше да попита някого или да отиде в онези автентични магазинчета, в който освен сувенири се продаваха и карти на местностите. Нима му бе нужно да се разхожда по запустелите улички?
- Може би пък наистина ще се окажем в една посока. - по-скоро констатира момичето, отколкото всъщност да говори на самия него.
После обаче го погледна с изражение, по което се четеше известно любопитство. Подобни тайнствени хора пораждаха доста голям интерес в нея.
- И за къде ти трябва този ориентир, ако мога да попитам? - реши все пак да полюбопитства.
Все пак имаше още няколко минутки за разговор докато достигне целта си.

Нямаше да получи отговор, поне не директен, но и това го задоволяваше. Хоул кимна бавно, откъсвайки поглед от сивия плат, покриващ главата й и се вгледа напред. Искаше карти, знаеше, че би могло да е невъзможно, че би могъл да си навлече и хиляди омрази. Колко далеч бяха от замъка все пак? И все пак той предпочиташе да се изявява открито, от колкото да стои наистина в страни. А и сега искаше нещо. И щеше да го получи. Там, пред него...
Отвърна за миг на зеления поглед и псе подсмихна заговорнически, скаш можеше да прочете мислите й, да отгатне нейното място тук, да назове първата причина, която я движи. Чак толкова не.
- За да продължа до края на света, през територии, в които човешки крак не е стъпвал. За да открия тайни...бих могъл и сам да го направя, толкова лесно е, но уви, капацитетът на възможностите ми е леко недостатъчен. Ще ми позволиш ли да попитам и аз същото, поне подобно, защо си поела в тази посока, сама, като зад гърба ти може да има хиляди шпионски очи, дебнещи именно кой ще мине от тук, за да му задигнат кесията...примерно? - придружи небрежния си тон с повдигане на рамене и духна с уста досадните руси кичури назад.

Историята му, макар и бегло загатната, звучеше доста увлекателно. Края на света, неразкрити места, неразгадани тайни.. Всичко това изглеждаше някак привлекателно и примамващо за самата нея - неопитна и незапозната, а кой знае каква страст бе за странника.
- Аз.. - започна някак неуверено, чудейки се какво ли да каже и как да не звучи прекалено съмнително.
- Може да се каже, че също търся нещо, в случая по-скоро материално, което ще ми помогне да подобря самата себе си и уменията си.
Все пак за това й бяха оръжията - да тренира и да усъвършенства собствените си способности. Друг бе въпросът, че все още не бе намерила кой да я обучи в използването им, но бе важно да се снабди с тях.
- Не мисля, че ще притеснявам от шпионски очи или злонамерени индивиди с крадливи помисли. Мога да се справя с тях.

Имаше съмнения в нея, подусещаше ги, поне по начина, по който разговаряше. Веротяно го имаше за някой, пред когото не може да каже нищо, някой от онези шпиони, за които сам беше споменал. Е, де да беше, щеше поне да е нпо-забавно. Пък и въздухът подслушваше понякога, стига да имаше поле за изявата си.
- Търсиш бойни съоръжения, значи? Е, за тази цел нямаше ли да ти е по-лесно да се насочиш към Стоманения град. Харесвам огнените покровители именно заради великолепните им оръжия и механични устройства. - просто научкване. Другитя варинат беше да търси учител в тази посока, но твърдейки, че може да се справи сама с крадливите или шпиониращи физиономии, то тогава такъв учител не й беше нужен. - Извини любопитството ми иначе, но за какво й е на една жена да подобрява уменията си?

Доста бързо се усети, че ставаше на въпрос именно за оръжия. Имаше хора, които така и не улавяха тънката нотка в думите ми, подсказваща толкова много за намеренията ми, дори когато не бе не чак толкова незабележима. Хареса ми умелото му, бързо и логично мислене, макар и примесено с голяма доза любопитство.
- Чуждото винаги изглежда някак по-привлекателно и интересно. Затова дойдох до тук. - отвърнах му, намеквайки, че всъщност идвам именно от Стоманения град.
Там знаех с точност какво се произвежда, какво се предлага по пазарите и как точно да се сдобия с нещо. Но пък именно в родното ми място бе трудно да запазя каквато и да било анонимност в това отношение.
- А нека намеренията ми все още си останат тайна. Навярно ще ти се сторят прекалено налудничави ако ги чуеш.

Значи беше познал. Подсмихна се и сви невинно рамене. Той не се замисляше, рядко задълбаваше, а идеите просто течаха в съзнанието му непринудено. Затова и се държеше така понякога.
- Тук си напълно права, по-сладко от чуждото няма - съгласи се безкористно и за момент хвърли поглед нагоре. По-сладко от чуждото небе. А така желаеше да полети тук, в този град, да се извиси над двореца, чиито кули се забелязваха в далечината, да обходи покривите с криле...Да, именно с криле. Но това можеше да му коства твърде много, а рискове още не беше склонен да поема просто така, наслуки. Трябваше му малко повече стимул или всъщност - трябваше му някой да го развесели повече, така че да не се замисли за последиците. - И няма да питам, уважавам тайните на хората, така както искам  имоите тайни да бъдат уважени. Макар че вече нищо не може да ми се стори достатъчно налудничево.

- Тогава би ме помислил за самоубийца. - засмя се момичето.
изминаха само още няколко минутки, прекарани във вървене напред по тесните улички, когато дребната подобна на барака постройка се появи на хоризонта, сякаш едва побрана между високите, заобикалящи я стени на останалите сгради. Изглеждаше някак невзрачно, почти незабележима, но явно това бе и целта на собствениците. Гласеше се обаче, че вътре можеш да намериш какви ли не неща, можеш да сключиш разнообразни сделки и да получиш каквото ти е нужно.
- И ти ли си натам? - попитах събеседника си, посочвайки му постройката.
- Ако не, то предполагам, че общия ни път ще е до тук.