Ледения хълм

Беше студено и вятъра не помагаше. Стъпките пълнеха дрехите с още сняг, мокри и дрехи натежаваха и фигурите движещия се в редица спряха за малко. Чу се вик, които се заглушаваше от свистене:
-Трябва да лагеруваме..
И едната сянка хвана за рамото другата и се подпря на дървета около пътеката през гората на платото.

Гледах към брат си, който беше скръстил ръце сякаш беше Обама и никога за нищо не трябваше да се тревожи. Ама и той беше един. Искаше аз всичко да правя. Лош брат беше, това ви го казвам. Не стига, че му бях ходещата кръвна банка, но и искаше да върша всичко.
-И какво сега .. ще ме оставиш сама всичко ли да свърша.
Приближих се до него и му връчих в ръцете раницата с палатката и неговия спален чувал. Аз бях ледено създание. Нямах нужда от тези неща. Тук на това място си беше все едно съм на Карибите.
-За разлика от теб аз нямам нужда от огън, легло, одеяло, за да се стопля.

Нацупих се и хвърлих ядосано палатката по дървото и после я вдигнах и пак замерих дървото. Повдигнах очи и започнах да размествам снега за да поставя палатката на сухо. Накрая се развиках:
-А защо трябваше да идваме?!
После се доближих към нея и сам си направих палатката. Седнах си в нея и пак се развиках:
-А аз замръзвам!
-Не искам да съм тук, хайде да се върнем...
Измърморих и започнах да свалям ръкавици..

Истината да сме на ледения хълм, е че той ми обеща да дойдем ако му дам от кръвта ми. Разбирате ли всяко йокай се храни по различен начин. Аз чрез енергията на хората, а той .. чрез кръвта на другите. Та докато се хранеше го изнудих да дойдем на студено и хубаво място.
-Ти си си виновен.
Извиках му и се приближих като поех студа в себе си, така че да му е по-топло на него.
-Само си си виновен, е си толкова уязвим когато се храниш.
Вече седнах до входа на палатката и се усмихнах. Беше толкова забавно да го ядосвам.
-Братко .. добре ли си? Измръзна ли вътре. Да те стопля с целувцита? Да ти дам после близалка, задето си добричък?

Леко се усмихнах и завъртях очи после сее доближих до нея. Погледнах и кимнах и само я хванах, за ръката и измърморих:
-Ето, какво, ще се нахраня и после ще огледам някоя девойка, без значение как и къде, коя, ще я.... хм...
Придобих сериозно изражение и завъртях очи...
-Ами хайде де, давай!
Подканих сестра си..

Леко се учудих на това, което предлагаше. Той не ми даваше да се храня от него. За него беше гадно и противно, но хайде добре. Явно просто пак има нужда от нежна ласка.
Приближих лицето си до неговото и обгърнах лицето му с ръце.
Едната ми мина зад тила му и го придърпах към себе си, после го целунах и започнах да смуча енергия. След няколко секунди той просто си е ухапа по езика с неговите гадни остри зъбки и изскимтях. Дръпнах се и докоснах ухапаното от което течеше кръв.
-Гадина.

Засмях се и я хванах за ръката, докато се отдръпваше и ме наричаше гадини. Стиснах я с я захапах по вената и засмуках силно. Сега, ме остави на студено, пое да се нахраня. Пръстите ми изпукаха, когато я стиснах и после с другата ръка я стиснах за бедрото и се усмихнах леко, и капки кръв останаха по ъгълчето на устата ми. Очите ми погледнаха към нея и я дръпнах към мен за да падне по-близо и да не бяга.

Докато за пореден път пиеше кръв от мен исках да го видя на ледена висулка, но брат ми е. Обичах го дори и да беше най-големия гадняр в света. Този път поне не ме захапа за бедрото или друго място.
-Заради теб пак няма да мога да се разхождам по рокля.
И започнах да се дърпам, че да ме пусне. Не исках да пие от мен. Беше гадно, болеше и не ми доставяше никакво удоволствие. А после обичал жените. Ало .. преди това поне се увери, че и тя иска това.
-И ме пусни де. Братко .. моля те.

Накрая се нахраних и пуснах ръката. Облизах кръвта от устните си я погалих по бедрото с другата ръка. Усмихнах се и погледнах в очите, засмях се леко...
-Харесвам момичета с дълги крака, такива , добре оформенни, по които когато прокараш бавно ръце....-въздъхнах леко ....
-...... да се замечтаваш...
Стиснах я по-силно...
-Знаеш че харесвам и дупета... но сега да ми потърсим забавления...
Станах невидим и в следващия момент се бях появил зад нея и ръцете ми бях по корема на сестричката ми и я притиснах към себе си....
-Защото така или иначе...-прошепнах на ухото й....- аз няма да завърша деня без забавление....

След толкова време с това умение му бях свикнала. Не помръднах когато се появи зад мен и ме докосна по корема. Просто сложих ръцете си на неговите и леко ги заледих. После ги махнах от себе си и леко се нацупих.
-За хубавия ми брат не всяка е подходяща.
И тръгнах към близкото село. Накрая се върнах с една руса, надарена, с пищни форми, която не знаеше къде се намира. Връчих му ръката и се прокашлях, за да изчистя гласа си.
-И така, обявявам ви за съпруг и жертвена булка. Можете да оскверните жената и после да я изпиете до последната капка кръв.

Чудих се защо ли тя можеше да се движи толкова бързо, а аз само можех да ставам невидим. Но пък пак си бях неустоим. Та това момиче беше страхотно, тя се оглеждаше, беше достатъчно да види зъбите ми да се вцепени. Но така или иначе си беше моя сега. Свалих горнището от нея и вкус от гръдта й, кръвта се стече по тялото и дрехите й. Погледнах към сестра ми се усмихнах, избърсвайки лицето си...
-А ти... няма ли.. да се включиш...

Изобщо не исках да го гледам как се храни. Истината, е че го ревнувах до известна степен, но и го разбирах. Той умра по различен начин от моя. Глада е твърде силен, а той просто иска да го утоли. На моменти и аз бях като него.
-И да те лиша от само твоята плячка.
Приближих се и го ударих по главата съвсем лекичко. Потупване демек.
-Мисля да пропусна. - и изведнъж от гърба ми се появи ледени крилца, подобни на тези на прилепче. - Аз ще те чакам на върха. Или просто ме викни. Ще дойда като свършиш.
Също за да не го чувам си взех и средството за слушане на музика и слушалките. Исках да се отдам на своята релаксация при минусови температури.

Накрая момичето падна от ръцете ми и облизах пръстите си, докато за последен път, размачквах гърдите на момичето. Повдигнах поглед към сестра ми, в следващия момент изчезнах и капките кръв от мен паднаха по снега. Появих се захапвайки и свалейки така слушалките от нея. Стиснах я за дупето и измърморих...
-Да тръгваме!
Пръстите ми изпукаха от студа и се отдръпнах навличайки отново дрехите си.

Брей този път беше бърз. Обикновено са му нужни часове да се насити. Часове, в който просто го мразех. До дъното на останалата ми душа.
-Колко пъти съм ти казала да не ме докосваш с мръсните си ръце?
Не ме разбирайте погрешно. Обичах го, но когато се хранеше беше отвратителен. Аз поне доставях известна доза удоволствие и не убивах хората от пресушаване, а и моя начин беше по .. романтичен. Също така не обичах да ме докосва. Или да мърси снега с кръвта от жертвите си.
-И пак си забравил да се почистиш.
и му дадох салфетка напълно направена от снежинки.
-Сега накъде?

Нацупих се, все пак нали не бях бебе. Все пак взех салфетката и се почистих. Засмях се и даже целунах момичето по бузата, а после откъснах дрехата й и се почистих се по-добре. Усмихнах се на сестра ми и я целунах и нея по шията, хванах ръката й и близнах по бузата....
-Отивам в селото... в манастира....- прошепнах в ухото й и я дръпнах леко за ръката, бавно но силно я стиснах за дланта, до изтръпване...

Погледнах ту него ту ръката му. Той да не би да мислеше, че може да ме влачи като чувал с картофи. Леко издърпах ръката си и тя стана на сняг, който остана в ръката му. После ръката ми пак се върна както преди. Погледнах я и леко се намръщих. Синият лак по ноктите ми го нямаше. Въздъхнах и извадих шишенцето, поне да правя нещо полезно докато отидем.
-Манастир да е. Но не ме брой в масовите убийства. Аз не прекратявам живота на смъртните. Твърде е деликатен и скучен.
Казах му, а няколко снежинки вече работеха за мен и ми лакираха ноктите на ръката, която преди няколко минути беше хваната от неговата.

Не след дълго бяхме пред портата на стария манастир. Усмихнах се и я плеснах по дупето. Поставих ръце на портата и се огледах. Завъртях глава към снежния дух до мен...
-Така, значи.... няма да ми помогнеш?
Попитах иронично и облизах устни...
-Нищо..
Погалих портата и ударих с все сила чукалото, няколко пъти и се засмях шумно а в следващия момент, започнах да изчезвам и снежинките да падат през мен, а се чуха стъпки и портата първо се отвори прозорчето , а после леко се открехна и някаква сянка в роба потърси кои е почукал....

Неговите изтъркани номера и не спря да ме бие днес. Беше ужасен, това че е мой брат и няма да го нараня не значеше, че може да си играе с мен както му харесва. Но още търпях, още малко и щеше да се изправи през страховете си.
Погледнах към качулатата сянка и се усмихнах. Мен обикновените хора и без туй не ме виждаха. Просто се издигнах във въздуха и минах над главата му. Исках да видя какво ще направи. Да го видя колко е силен щом ме дразнеше.
Просто се настаних на една от пейките в манастира и започнах да гледам,а всичко около мен съвсем леко се заскрежи.

Последвах сянката и вървях след нея. А после следвах другите, вървях и следвах всички, обиколих целия манастир и накрая си харесах мястото. Беше килия с пет млади момичета. Появих се бавно пред тях и станах видим, разпервайки ръце. Те започнаха да викат, но хванах устата на една и поставих пръст в знак да запазят тишина.....
-Няма ли да поздравите един... ангел...?!
Прошепнах тихо и протегнах ръце. Те паднаха на колене, а аз ги приканих към мен....
Свалих булата им и открих косите им...
Чух как прошепват... питаха ме дали съм истински ангел...
-Разбира се....-промълвих и погалих една от тях... доближих устни до шията й....
-.... но....-ръката ми удари в прозореца, и счупих стъкло, махнах рязко и кръв се спусна, по шията й, но я близнах преди другите да видя....
-..но... не....
Тялото на момичето падна на земята, преди да издаде звук....
Изчезнах, и другите момичета падаха по пода преди да извикат...
Поставих по един от пръстите си в кръвта им и опитвах...
Сега да си избера...

Бях затворила очи и си тананиках тихо песничка, която обичах като дете. Не знаех защо, но когато пеех времето отговаряше на песента ми. Гневна или любовна, нежна и тиха то винаги казваше "Тук съм, с теб съм." и скоро самата зима се превърна в мой приятел. Единствения, който успя да издържи на силите ми.
Изведнъж дочух по студения вятър виковете на момичетата. Въздъхнах и се изправих. Отидох уж там, къде се изповядват прегрешилите. Седнах на стола и се облегнах. Свалих ръкавиците си от ръцете и ги погледнах. Снежно бели, без следи от белези, леко блещукащи, точно като това, което символизирах.
-Отче, прегреших. Доведох брат си, а той само убива. Усещам, че нещо лошо скоро ще се случи с нас. И все пак не мога да го оставя. Кажи ми, лошо ли, е че той е единствената ми слабост. Че го обичам, защото е последния останал ми роднина. Че няма да дам да го наранят дори и да е масов убиец.
Не получих отговор. Не се и учудих.
-Но той няма да е толкова голям убиец, колкото природата. Майката природата. Тя е масовия убиец. Тя е сътворила времето. Тя убива всеки ден, всеки час, всяка минута, а нея никой не вини.
Докато се усетя, че сега си говорех сама просто се подпрях и затворих очи. Имах нужда от почивка. Самия ми престой тук изискваше сили и скоро трябваше да се презаредя.

Скоро осъзнах че всички ми харесват просто си ги пресуших. Излязох и се огледах, потърсих навсякъде и след дълго скитане, намерих сестра си. Провикнах се към нея:
-Кои чакаше?!
Чу се изпукване и после тупване... От ръцете ми падна дребната стара фигура на отчето. Вратът му беше извит..
-Не е естествено да отнемаш живот, ако няма да се храниш.... но този беше шумен..
Измърморих и го подритнах, но по него нямаше никакви следи, дории синини.
-Тръгваме ли?!
Извиках вече изнервено.
Прекрачих напред и се чу почти детски плач. В ръката ми дърпах една много млада и слаба девойка.
-Това ми е десерта!
Направих странно изражение с ококорени очи, предугаждайки въпроса, защо точно влача онова момиче за косата и расото...

Гледах към брат си и в един момент се върнах в старото време, когато още бяхме живи. Често майка ме използваше за песни и танци, а когато отказвах ме дърпаше така. А Аято като глава на семейството беше просто досаден. Разглезен, никога не му отказваха нищо.
В лицето на това момиче забелязах себе си. Приближих се до брат си и го хванах за гърлото. Тялото ми започна да става все по-студено и по-студено. А температурата да пада.
-Пусни я.
Явно предусещаш, че този път няма да му дам да яде я пусна и тя избяга. По-добре да бяга отколкото този плейбой да я убие по ужасен начин.
-Научи се да не изяждаш всичко което има гърди и е жена.

Нацупих се като ме стискаше за врата и опулих очи. Протегнах ръка и я стиснах за гърдите...
Казах нещо без дъх, защото ме стискаше...
-Не е всичко!!
Измрънках и я стиснах по-силно...
После се замислих че се храня и от нея. Завъртях очи и май беше права...

Докато го стисках за врата усетих ръката му и мигновено забих другата си ръка в корема, а кракът си между неговите. Да го заболи малко. Може и смъртните да не могат да ни навредят, но ние самите можехме да сме доста гаднички.
-Да не си ме пипнал отново.
Извиках му и тропнах с крак, така че стъпалата му да се заледят за пода.
-Колко пъти да ти кажа, че като ме пипаш усещам само отвращение. Бъди добър по-голям батко и не ме докосвай. Никога, ясно?

Блъснах я от себе си и паднах назад, седнах на дървените пейки и извиках:
-Добре де!!
Оправих се, почистих се и станах, изтупах се и вирнах глава. Обърнах се и тръгнах да излизам. Спрях се пред дървената портата и се провикнах:
-Идвай вече момиче!