Първата нощ на Младата Вода

Новият месец, новата година, това беше моментът. На този ден от векове наред, всеки един от клановете вземаше своето горчиво решение. Беше горчиво за тях, тези дребни хора, същества, на които той бе дал знанието, бе дал умението да управляват своите стихии, бе им дал хармония...Тогава те разбираха какво е хармонията всъщност, а сега, дочуваше изблици на бунтове, но това, нищо от това, което се случваше отвъд тези стени, на неговият вечен дом, неговият перлен замък, не можеше да му повлияе. Той чакаше...с такова нетърпение чакаше всяка година, нейното начало и нейният край, но всяка една беше еднаква, приличаща си с предходната, а това понякога го отегчаваше. Понякога поглеждаше ръцете си, тези човешки ръце, взираше се в тях и въздъхваше,  апосле се усмихваше коварно на алените люспи, които обвиваха дланите му, в последствие и цялото тяло, докато...Той поклати глава леко и червената коса, разлята по раменете и гърба му като лава, пропълзя за кратко в две неравномерни посоки, преди отново да натежи надолу. Той щеше да чака, имаше търпението, волята, желанието...а ако обещанието бъдеше нарушено, от водните щеше да започне, първо върху тях щеше да стовари своята сила, гнева си, отмъщението на нарушената клетва.
Те бяха хора, магьосници на елементите, те се бяха врекли в кръвта си, а той беше господарят, Крилатият., онзи който можеше да ги погуби така, както ги и беше предпазил.
Но сега чакаше, изчакваше спокойно, с алени очи, впити в открехнатата врата.

Ана вървеше като омагьосана по улиците на големия град. Никога не бе виждала толкова много хора събрани на едно място. Беше пъстро и шумно, и много, много топло. Колата я караше през оживените улици право към замъка на Крилатия господар. Момичето въздъхна примирено... Оставяше и една година живот, в най-добрия случай. Тя се усмихна тъжно и погледна уплашено огромните стени на двореца. Бяха толкова високи... Сякаш я притискаха. Как ли се побираше цял дракон вътре? Беше чувала само легенди колко бил огромен и могъщ... Дали щеше да я убие направо? Никой не знаеше какво се случваше с момичетата, които му избират за невести. Те просто... Просто изчезваха. Пътя от островите до тук бе дълъг и уморителен, ала не и се спеше. Нямаше място за сън, когато вероятно и оставаха броени часове живот.
***
Стражите я изблъскаха грубо в тъмната осветена само от луната стая и вратата се хлопна шумно зад нея. За момент Анеира изгуби равновесие и падна на колене. Когато вдигна поглед, той стоеше пред нея. Беше висок и красив... И нямаше люспи... Нито криле.... Чакай, нали трябваше да е дракон? Ами ако това не беше той.
-Аз... -започна тя неуверено изправяйки се на крака и изтупвайки прахта от полите на роклята си. - Т-т-търся Крилатия господар.

Понякога те бяха толкова дразнещи, с тези техни брони, с оръжията, които стържеха. Понякога ги ненавиждаше, защото нарушаваха тишината, от която имаше нужда, случайно излязал, разходил се, а после се прибрал, след като се беше нагледал на човешките издевателства едни над други. Сред хората по пазара най-вече.
Но тези стражи, тези военни, които му се кълнеха във вярност, които го почитаха сякаш е бог, на някои от тях беше отнел душите, за да ги лиши от глупавите чувства, а другите...те просто бяха преглътнали своята същност и бяха именно това, което той искаше. Но винаги бяха толкова груби.
Когато вратата се затвори с трясък, той погледна с доза пренебрежение в същата посока и като хищник, готов всеки момент да се нахвърли на жертвата си, проследи всяко едно движение на девойката. Това момиче, красива беше и червенокоса, синеока...очи като тюркоази, едни красиви камъни. И миришеше на вода, толкова чиста, толкова невинна. Толкова объркана. Никой не знаеше кой е той, когато изглеждаше така. Драконът в човешки облик се подсмихна лаконично, скръствайки ръце пред гърдите си.
- Търсиш Господаря или са те пратили при него? Защото са много рядко онези, които го търсят и още по-рядко онези, които могат да го открият. - имаше мек глас, звучен и ясен,

Ана просто стоеше и го гледаше уплашено. Чувстваше се като пеперуда забодена с карфица и разглеждана под лупа. Тя се пое дълбоко дъх и събра смелост да погледне непознатия в очите.
-А-а-аз - заекна тя и прочисти гърлото си, за да прогони издайническото пелтечене. - Казвам се Анеира и бях избрана за да стана невеста на Крилатия господар... за тази година.
Последното тя добави със странна смесица от тъга и облекчение. Поне нямаше да трае за цял живот. Момичето все още не осъзнаваше как баща и е способен да и причини това. Да я даде на едно чудовище. Анеира реши, че е време да се примири със съдбата си и да я приеме с възможно най-голямо достойнство. Тя видимо се промени. Изправи стойката на гърба, изпъна раменете, изпъчи гърдите, вдигна брадичката и си лепна най-убедителната фалшива усмивка, на която бе способна.
-Тук съм, за да служа на Крилатия господар. Бихте ли ме завели при него, моля. Ако негово височество благоволи да ме приеме, разбира се.

Уплашена като всяка друга, това бе тя, едно момиче. Но този страх му беше някак приятен, показваше му, беше истинското доказателство за това, което той беше.
Отпусна ръце и бавно пристъпи към нея. Но тя беше и различна. Повечето трепереха, прилепили гръб до вратата или до стената, молещи за милост, плачещи. Тя...Анеира, значи? Тя беше толкова по-различна. Това разгоря любопитството му. Имаше смелост в нея, някаква воля...Примирила се бе със съдбата си ли? Това не беше обичайно. Никак дори. И затова на него му беше толкова интересна. Дори си позволяваше да се усмихне, макар и не истински, но и той не очакваше нищо повече. Дори това му беше малко прекалено.
- Да служите, милейди, ще бъде трудна задача, защото негово височество не е допускал, а и не би допуснал която и да е от невести му да служи в дома му, като поданик или роб. А колкото до това да ви заведа при него, за предпочитане е сама да го откриете. Всички стаи в двореца са отворени.

Ана премигна невярващо. Този непознат очакваше да обикаля в двореца и весело да се разхожда от стая в стая в търсене на смъртта? Явно имаше известни проблеми с допира до реалността. Сигурно бе прекарал прекалено много години в този замък. Всички тук имаха извратена склонност към садизъм, като се почнеше от извънредно грубите стражи.
-Вижте, аз... Не съм дошла да си играя на криеница - реши да бъде арогантна Анеира. - На са ли ви казвали, че е редно, когато една дама ви се представи вие също да и кажете името си?
Та се втренчи в черните му очи и видя там червените отблясъци. Никога не бе веждала такова нещо през живота си. Тя започна внимателно да изучава с поглед непознатия и откри как косата му блести, сякаш е обвита в пламъци. Очите му, на пръв поглед черни, придобиваха особен рубинен оттенък ако се вгледаш в тях. Ан наклони глава и се приближи към него.
-Чувала съм, че Крилатия господар и научил клановете как да овладеят магията. Чувала съм че той е способен да контролира всичките и четири елемента и да борави с нея сякаш е игра. Мисля си... Ако това е вярно, за него не би представлявало проблем да се превъплъти в човешки лик и да заблуди онези които имат неблагоразумието да го потърсят.
Анеира млъкна и се изправи смело срещу непознатия без дори да трепне. Е, така или иначе ще се мре...

След толкова години, оказваше се, че толкова малко познава хората, макар да си бе мислил друго. Та той им бе дал магията, тя беше права в това си твърдение, не беше слух, никак даже, той ги беше научил, той, който сега взимаше обещаният дълг и никога не разкриваше какво следва. Той...въздъхна. И се усмихна при това, особено развеселено на държанието й, дори и някак развълнувано. Беше толкова необичайно за него, а сигурно и за всеки друг с подобна репутация.
- Права сте - отвърна на погледа й, толкова заинтригуван. - Той може да си борави с всичките елементи, да си играе с магията, дори повече от колкото би му се искало, но това е неговият свят, неговият дом и нищо друго не му остава, щом е единствен. Тук той може да бъде каквото пожелае. Това също е истина - подаде й ръка. Така подаваше ръка на всяка една от тях, но така се опитваше да спечели и тяхното спокойствие, доверието им дори, за да се представи, въпреки техният страх. Хората грешаха, понякога толкова много грешаха за него. - Името ми е Видар, името ми е и Фенрир, името ми може да бъде и Крилатия господар. Изберете си, Анеира, нямам нищо против никое от тях, но това, което ще изберете да ползвате, ще е името, което ще олицетворява и моето отношение.

Анеира замълча обмисляйки казаното. Пред нея наистина стоеше Крилатия господар. Съществото... не, мъжът на когото я бяха обрекли. И той беше мил и сякаш искаше да и се хареса. Нима можеше да е толкова лош? Нима наистина бе чудовище? Изобщо не се държеше като такова.
-Избирам Видар - каза най-сетне тя и му се поклони с лек реверанс. - И след като ще бъда твоя жена, наричай ме Ана.
Анеира се приближи и протегна ръката и в плах жест към Крилатия господар. Лунната светлина осветяваше нежните черти на лицето и и го правеше да изглежда като посребрено, а немирната червена коса я обгръщаше като огнен облак. Тя бе олицетворение на невинността и женствеността едновременно. На страха и на надеждата. Страхуваше се от съществото пред себе си, но се надяваше мъжа пред нея да я приеме.

Усмихна се, но сякаш с някакво успокоение или удовлетворение от думите й, от направения избор. Всяка година, щом той дадеше това право, щом изречеше всяко едно от имената си, изборът беше различен и от него зависеха всичките животи.
- Значи избра човека пред себе си - отвърна на поклона като крал, поканил своята дама на бал. Никой от теми маниери не му беше чужд, никое отношение не беше неприсъщо за него, годините си бяха казали думата отдавна и само слуховете, приказките и легендите, оставаха.
Пое внимателно ръката й, това момиче беше по-различно, това момиче бе повече жена от всяка друга. И беше избрала неговия човешки облик, без да осъзнае, тогава той щеше да се съобрази, както се съобразяваше винаги, макар да беше само за година...Тогава трябваше да се сбогуват. След година отново щеше да целуне ръката й така, както я целуна сега, приветствено и нежно. Но до тогава имаше време, до тогава щеше да се наслади на нея, на кожата, на косата й, на всяко нейно движение. - Разкажи ми, Ана, разкажи ми за себе си?

Ана се усмихна срамежливо и сведе поглед, скривайки тюркоазените си очи от зоркия поглед на дракона. С какво живота на едно момиче ненапускало никога ледените брегове на островите Дилан можеше да се стори интересен на същество живяло хиляди години.
-О, Господарю. Не искам да те обидя, но в живота ми няма нищо интересно. Най-вълнуващото преживяване в целия ми живот бе пътуването до двореца ти.
Момичето затвори очи и ярко си представи покритите с пясък и ниска трева степи на Айдийн, най силно се отпечатаха в съзнанието и вълшебните гори на Орин. Никога не не бе веждала пролет, а тъкмо този сезон цареше сред тези вечно зелени гори. Беше толкова красиво. Обожаваше богат землист зелен цвят, който сякаш бе съставен от лятна топлина. Никога през живота си не бе виждала нещо по-красиво.
-Обичам лятото - промълви тихо тя без дори да успее да се спре. - Обичам зеленото. Обичам да ми мирише на живот. Благодаря ти Господарю. Без да знаеш ти ми дари най-ценния дар в живота ми. Дари ми пролет.

Господарю? Винаги се започваше така, заради което той постави пръст на устните й за еди кратък миг и поклати глава.
- Видар, Видар...ти избра това име, така че сега то ти принадлежи - както тя принадлежеше на него през следващата година. Но винаги бе странно, всяко начало беше необикновено по своему, всяко ново запознанство. Той никога нямаше да свикне, щеше да се чувства като твърде млад, като дете дори, всеки път щом някоя застанеше пред него с цялата си невинност. А той беше любопитен все пак. Но не биваше да го показва толкова, не биваше да демонстрира цялата си същност. Господар беше, факт, който не спираше да кънти в съзнанието на мнозина и ако покажеше себе си в цялото си естество, това би въздействало неправилно върху девойката. Би й вдъхнало надежда, а не можеше. За него това понякога беше удоволствие, времето с жена, страхуваща се от последния си миг, от последния си ден. Но това сега беше едва първия...тази нощ беше важна.
И червенокосият отново се оказа изненадан от признанието на Ана, толкова искрено и някак въодушевено.
- Пролетта? Това ли...но тогава от утре ти би могла да си кралица на една безкрайна пролет. Пожелай го само и още сега ще те заведа в градините.

Усмивката, широка, искрена, въодушевена... Разцъфна по устните на момичето като прелестна водна лилия на лунна светлина. В очите и искреше толкова очарователен и напълно ускрен ентусиазъм.
- Градини? Ама истински? С цветя във всички цветове на северното сияние? И зеленина? Ама много зеленина ли?
Тя почти подскачаше на място от радост. Никога не бе виждала истинска градина. Градините в родните и земи бяха покрити само със сняг и иглолистни дървета. Всичко бе сиво, синьо, бяло... А тя толкова обичаше цветовете... Измъкваше се тайничко нощем, за да гледа светлините на небесното сияние. Беше толкова красиво и магическо. Най-магическото нещо, което бе виждала в живота си. До сега...
-Може ли? -попита плахо тя. - Ще ме заведеш ли там? Моля те.

Беше толкова лесно, толкова невинно, да зарадва, да очарова дори, само ако пожелаеше. Някои хора по улиците също реагираха така, децата особено, които не подозираха какъв беше той, децата, които не се замисляха какво би могло да се крие под образа от червени очи и алена коса. А те бяха толкова, толкова чувствени, толкова крехки и дори понякога очароваха него. Тя обаче го направи много по-бързо от други, много по-внезапно.
- С цветове, каквито ти пожелаеш, с толкова цветя, колкото въображението ти може да роди. Разбира се. - отвърна с тиха въздишка и вяло махна към вратата, през която стражите бяха въвели Анеира. - Само ми сподели тази картина от въображението си и ще я превърна в реалност. Ще има толкова зеленина, колкото никъде другаде.

Анеира се ухили до учи досущ като малко дете и преди да се замисли се метна на врата му притискайки го в топла и нежна прегръдка. За миг... За един прекрасен миг двамата застинаха в този съвършен момент на непринудена нежност. После стана неловко и тя припряно го пусна.
-Съжалявам. Не беше нарочно. Няма да се повтори.
Ана отстъпи почтително назад и се втренчи в пода. Чувстваше се толкова глупаво. Беше такова дете. А майка и все и повтаряше да се държи като дама. Бузите и се обагриха в нежно розово показвайки искреното и смущение.
-Ами... Така де. Да вървим а? Каквато и да е градината ще ми хареса. Израснах сред лед и сняг. Ценя всичко, което ми напомня на пролет.

Никога, кълнеше се, никога не би разбрал хората, никога не би разбрал тези смъртни същества. И навярно бе неловко, за нея, за него, но все пак той остана в този момент на изненада и споделена топлина като участник, на който всъщност му беше приятно. Така беше. Той принуждаваше другите да правят това, което беше против волята им, но за да угоди на себе си. Правеше го ден или два, или седмица след първата среща, но никога не очакваше някой по своя импулсивност да реагира така и другото, което беше - в действителност да го направи.
Вдигна ръка пред устните си, за да прикрие лекия смях, породен от наивността на девойката, но всъщност това я правеше още по-красива в неговите очи.
- Не се стеснявай, след като вече си моя жена - сви ръката си в лакътя и застана до нея, усмихвайки се. Топло, определено приветливо и успокоително. Не беше много обичайно, но нещо от вътре го предизвикваше да се отнася с повече внимание и нежност. - Тази градина ще бъде моят подарък.

Страните на Анеира се обагриха отново в алено. Очите и блеснаха с целия лазурен блясък на тюркоаза. Ала тя бързо скри хубавата гледка като сведе поглед. Пристъпи предпазливо напред и хвана ръката на Видар, оставяйки се да я понесе към градината. Стъпките им бяха тихи и позволяваха на Ана да се огледа и да попие цялата прекрасна атмосфера на двореца под слабото ехо от суматохата на големия град.
- Прекрасно е - тихо се възхити девойката. - Никога не съм виждала нещо по-впечатляващо.
Тя замлъкна и затаи дъх пред огромната стъклена врата... Не, не врата - порта. Тя се отвори без дори да я докоснат и разкри пред очите им най-дивната гледка, която Ан би могла някога да си представи. Момичето изпищя тихо и се втурна по покритите с розов мрамор пътеки. Започна да се върти като пумпал и да се смее изпивайки с очи обсипаните със зеленина растения.
-Невероятно е. Имам чувството че сънувам. Благодаря ти!
Тя отново се приближи до него и за най-голяма изненада и на двамата го целуна по бузата. Съвсем преднамерено този път. Съвсем целенасочено.
-Благодаря ти - прошепна отново тихо.

Как можеше да има такова създание? Как можеше да не беше срещал друга като нея през всичките тези години? Удивително, възхитително...И беше нужно толкова малко, почти нереално, но това го караше да изпитва необходимост от повече старание, да го прави с удоволствие. Да я радва.
Познаваше тези коридори, дори със затворени очи, дори на сън, но се постара да ги преминат бавно, постара се да й даде възможност и тя също да ги разгледа, макар да знаеше, че щяха да са нужни дни, в които може би времето й щеше да е заето с опознаването на всяка стена, всеки ъгъл, всеки коридор изобщо.
- Ще видиш и още - намекна тихо, пускайки девойката в така желаната градина. А можеше да я направи още по-красива, още по-прекрасна и невероятна, само ако Анеира пожелаеше, само ако му споделеше своето желание. Можеше да бъде толкова лесно, особено след като това допринасяше за радостта й. Така беше приятно и на него. И толкова внезапно неочаквано. Целувка, която докосна човешката кожа, докосна едно утихнало от векове, ограничило се от чувства, сърце.
Вдигна бавно ръка и прокара топлата длан по бузата й, през червените й букли, навеждайки се към нея с желание, преднамерено действие да открадне още една целувка, но различна от дадената му, различна...само че спря. На дъх разстояние.
- А аз благодаря, че в тази градина току-що разцъфна най-красивото цвете, което някога съм виждал - един шепот, погалващ слуха.

Ана затаи дъх и сърцето и сякаш пропусна няколко удара. Но той не я целуна. Спря се. Защо? Защо се притесняваше толкова за това дали той ще я хареса? Така или иначе след една година щеше да се появи друга на която да разиграва същата сцена. Лицето и леко помръкна, но тя си забрани да се тревожи за нещо което ще се случи чак след година. В дясното ъгълче на устните и отново трепна лека усмивка.
-Ти ми дари най-прекрасния подарък в моя живот Видар. Как мога да ти се отблагодаря? Какъв подарък ще е достоен за теб? Какво ще ти дари тази радост, която ти ми дари.
Тя вдигна засрамено поглед и отново срещна тюркоазените си очи неговите черни с рубинени отблясъци. Беше толкова красив... Макар тя ясно да съзнаваше, че това е илюзия не можеше да не се възхити на красотата му. Как ли изглеждаше в истинската си форма. Тя погали нежно бузата му и промълви тихо.
-Ще ми се някой ден да видя истинската ти форма. Навярно е още по-прекрасна от тази илюзия, зад която се криеш...
Ана често сънуваше дракони. Макар никога да не бе виждала такъв на живо си ги представяше ясно точно както бяха нарисувани в картинките на книжките с приказки. Огромни величествени създания, реещи се свободно в небесата. Щеше и се някой ден и тя полети така заедно с него.

Подаръци  и благодарности, кое би било достойно и кое точно обратното. За него беше достатъчно, че бе получил своята девойка, своят годишен откуп за стореното преди време. Но имаше и нещо друго, не го осмисляше напълно, не го възприемаше, обаче го усещаше. Говорейки си за достойно, сега пред него стоеше възможно най-достойната. Дар, не просто дар, ами много повече.
- Някой ден, Ана, ще поискам, може би, отплата, но има време до тогава. А когато дойде този ден, ти сама ще усетиш какво наистина искам. вярваше, че ще усети, странно беше, но така го чувстваше. На всяка друга бе казвал, всяка знаеше съдбата си и понякога така го забавляваше, с молби, понякога отегчението минаваше толкова бързо, а после отново печелеше доверие им...Тук обаче, това доверие сякаш вече беше спечелено или всъщност то просто се беше появило само, неусетно, без истинският му стремеж да го има. Анеира стоеше до него без страх.
Докосна ръката й и задържа дланта й върху лицето си за по-дълго.
- Запомни този образ, Ана, защото той е по-приемлив от другия, а и защото когато драконът се появи, дори цветята свеждат главици, за да скрият лицата си.

Ана се чувстваше объркана като малко дете изгубено в големия град. Толкова бе сложно да разбере Видар, а така и се щеше да се сближат. Искаше и се да я целуне. Но не, той гледаше на нея като дете. С неизмерима нежност, но нищо повече. И как би могло да бъде иначе. Тя бе пеленаче в сравнение с него. А сигурно така си държеше и с останалите невести. Тези въпроси не спираха да я мъчат.Знаеше, че не бива да разваля крехкия идиличен момент, но не се сдържа.
-Аз... - тя въздъхна дълбоко, за да събере смелост. - Просто трябва да те попитам. Какво става с момичетата след като изтече една година? Какво ще се случи с мен?
Тя замлъкна и втренчи ужасените си синьо-зелени очи в неговите. Ужасът бавно започваше да я сковава. Не трябваше да задава този въпрос.
- К-к-каквото и да е готова съм. Бях готова, още когато тръгнах към Драконов чертог. Просто трябва да знам. Неизвестността ме убива.

Беше я погледнал малко от високо, малко замислено или дори отнесено. Почти замечтано биха казали други. Една година наистина, една безценна година, това беше срокът, това беше основата на ритуалът му, неговата свещена традиция.
- Ти...имаш право да ме попиташ каквото пожелаеш, Анеира - бавна усмивка се разтегна върху лицето му. - А аз ще се постарая да отговоря на всеки твой въпрос, но на този, рано е да получиш отговор. - а и как би могъл да й отговори, точно на нея, толкова по-различна от всички останали? Била готова за съдбата си, за гибелта си, каквато покоряваше представите на хората от поколения. Но съдбата на всяка една от девойките оставаше в тайна, негова тайна, вечната мистерия, заради която слуховете се лееха свободно. Но той не им противоречеше. - Сега бъди спокойна, годината тепърва започва и няма да бъдеш разочарована в нито един момент. - тя беше толкова плашлива, толкова искрена също така, невинна, прекрасна. Същинска вода, някак непостоянна и импулсивна, като планинска река или тихо, горско езеро.
Видар въздъхна тихо и все пак предприе едно не много обмислено действие, така както я му беше дарила докосването от устните си по бузата му, така той върна този жест, макар да я целуна по челото. Не желаеше да прибързва, не желаеше да я притиска. Искаше да се порадва на невинността й още...поне още малко.

Ан въздъхна тъжно, разбрала, че няма да изкопчи нещо от Видар. С мъка подтисна една прозявка. Денят бе дълъг и изпълнен с много впечатления. Чувстваше се едновременно уморена и страшно възбудена. Имаше усещането че сърцето и се блъска в гърдите и като птиче в клетка. Забеляза как несъзнателно се нагаждаше към всяко негово движение, така че да е винаги близо до него. Ана нежно погали бузата на новия си съпруг и му се усмихна мило.
-Прости ми, но деня бе прекалено дълъг за мен. Аз...
Тя се изчерви като домат и заби поглед в дясното му рамо.
-Ще спя ли с теб? - измънка тя почти нечленоразделно. Беше и страшно неловко да и задават такива въпроси, но така или иначе щяха да стигнах и до този момент. Или не? Тя припряно се дръпна и заотстъпва назад.
-Искам да кажа... В едно легло ли ще спим. Тоест... Ох. Съжалявам! Просто съм уморена. Бих искала да поспя и... Ще ми се да знам къде ще спя от тук нататък.

Трябваше да се опита да я разбере, да вникне в нейния характер, в чувствата, които обгръщаха съзнанието и душата й, а това щеше да му отнеме време, щяха да са му необходими дни. Както и на нея, за да се приспособи. Това беше най-трудното. А и това. Като дете Анеира зададе въпроса си, при който Видар прокара ръка през косата си назад. И някак очарован поглед.
- На теб всичко може да бъде простено - подаде й ръка отново, приканвайки я да го последва. - Има стаи, чиито брой дори аз не знам, по една за всяка година. Тази, която ще ти покажа сега е отредена за теб и ти сама ще прецениш дали леглото е достатъчно за двама ни. - загадъчна усмивка заигра на устните му. Може би я изнервяше така, може би я притесняваше или смущаваше повече, но обичаше да наблюдава реакциите. Може би до някъде бе и като игра, но все пак тя беше неговата нова съпруга. Можеше да бъде настоятелен, а можеше и да се отдръпне незаинтересовано. От нея зависеше.

Ана се отново се изчерви като божур. Постепенно оставаше с впечатлението, че Крилатия господар нарочно се държи така само и само да я притесни още повече. Сякаш му харесваше да я гледа как се изчервява. Тя нервно прибра едно от много немирни кичурчета зад ухото си. Нямаше особена разлика, тъй като косата и напомняше повече гнездо на орли, отколкото нежен водопад. Във всички приказки принцесата имаше разкошна коса падаща на меки вълни по раменете и. Живота понякога си играе жестоки шеги с нас. Доста често много по-жестоки от една рошава непокорна коса. Ана въздъхна, винаги в моменти на притеснение мозъкът и правеше такива номера. Мислеше за куп неуместни неща едновременно, сякаш даваше накъсо. А и настроенията и бяха едни непостоянни. Тя бе типична представителка на водния клан. Променлива и непостоянна до последно.
- Честно казано ме е страх да остана сама в този огромен замък - призна си чистосърдечно водната. - Ако не те затруднява... ще се радвам да споделиш леглото ми.
Каза го толкова сладко и невинно, че не оставяше и сянка на съмнение, че тя говори само и единствено за сън.

Как можеше да изглежда така, толкова чаровна, когато руменината обагряше лицето й. Беше като...като децата, пред които в центъра на града понякога той правеше фокуси, маскиран , за да остане незабележим. Но кой би предполагал за тази негова тайна? Никой никога не знаеше кога напуска двореца и за колко време. Но тя не беше дете, не можеше да я сравнява с тях, тя беше жена, неговата жена сега и отношението беше редно да е различно.
А Анеира толкова срамежливо отмести кичурче от косата си, пииска му се да улови ръката й, и да й забрани, но не, все още не, не знаеше и кога всъщност. Щеше да я остави с нейните навици за по-дълго, за да свикне.
- Нищо не би ме затруднило и щом желанието ти е такова, ще го изпълня. - отвърна с някак доволно лице, лека усмивка и отпуснати клепачи. Щом тя желаеше, така да бъде.
А и беше толкова искрена, толкова истински свенлива и сърдечна.
- Не се ли страхуваш? - почувства се сякаш длъжен да попита, и то йда зададе въпрос, който го измъчваше. Те, другите, дори и в този си облик, дори и с тази илюзия, буха ужасени...и никоя не го поглеждаше право в очите.
Поведе я по коридорите внимателно, всеки сякаш различен от предишния, със своите украси от стъкла, картини, древни статуи, някои подобни на руини. Негови спомени. И всяка една врата беше леко открехната, никога затваряна напълно, никога заключвана. Освен онази, която ги очакваше и която се отвори щом червенокосият направи елегантен жест на покана, покана за стаята от коприна и кашмири, от цветове, подобни на онези от градината, откаднати форми, втъкани в бродерии от златни и сребърни нишки, цветя и птици. И снеки на дракони, едва загатнати.