Първата нощ на Младата Вода

Ана се усмихна мило и нужно. Дали я беше страх? Щеше да е глупачка без инстинкт за самосъхранение, ако не я бе страх... Но малко по малко всичките и бариери се топяха под палещия чар на Крилатия господар. Дали все още изпитваше страх?
-Малко - призна най-сетне тя както пред него, така и пред себе си. - И колкото повече те опознавам, толкова по-малко се страхувам. Все ми се струва, че би трябвало да е обратното.
Видар я поведе по покритите с полиран мрамор коридори към спалнята и. А тя бе прекрасна. Сякаш той е знаел предварително любимите и цветове. Зелено и златно. И множество други... Стаята бе като излязла от най-прекрасните и сънища. Леглото бе огромно, достатъчно да побере цялата свита от придворни дами на малката и сестричка. И го покриваха умело и красиво изтъкани нежни ленени завивки. Цял живот бе спала под тежки вълнени одеала, защото там от където идваше бе ужасно студено, особено през нощта. Тук бе различно. Нощите бяха топли и приятни. Нямаше нужда от вълнени юргани и подплатени пижами. Върху леглото лежеше тънка ефирна нощничка от зелена коприна със златни бродерии. Ана внимателно погали деликатната материя и попита приглушено:
-За мен ли е?

Може би въпросът бе прибързан, може би напълно не на място, но отговорът беше най-малкото правдоподобен. И все пак го остави пак изненадан до известна степен. Колкото повече го опознаваше, толкова по-малко се страхуваше? Да, трябваше да е обратното, за да не бъде прекалено отдаден, да се дистанцира, да върши своята работа, независимо. Не, никога нямаше пълна независимост, защото той беше склонен да запознава всеки с плановете си рано или късно.
Беше озадачен, но все пак й се усмихна с една отдавнашна мила усмивка.
Надяваше се и да тази стая да няма нищо общо с която и да е друга, беше взискателен по този въпрос и сам понякога се стараеше да допринесе, макар онези, които отговаряха, едни сенки, промъкващи се покрай стените, фантоми, невидими от никого слуги, да бяха отдадени единствено  и само на това.
- За теб, разбира се, всичко е за теб - отвърна, застоял се за момент на прага на вратата със скръстени ръце, наслаждаващ се на нея, на фона на стаята, на всичките цветове. Но такова като очите й нямаше, нищо не можеше да се сравни с това лазурно синьо.
След малко се отпусна и пристъпи вътре, за да разгледа стаята също, сякаш не я бе виждал до сега, сякаш му беше нещо непознато и внимателно седна от едната страта на голямото легло, прекръствайки крака и опирайки брадичка на дланта си.
- Ако има нещо, което липсва, кажи ми?

Ана сви леко рамене и поклати глава. В погледа блесна признателност и може би, само боже би, искрица обожание.
-Нищо не ми е необходимо. Благодаря.
Момичето огледа още веднъж стаята пристъпвайки със ситни плашливи крачки. Забеляза красиво изрисуван хартиен параван и по устните и отново заигра свенлива усмивка. Параванът бе изключително красив и изящен, и което бе по-важното... Осигуряваше и уединение да облече нощницата. Анеира бе като малко дете горящо от нетърпение да облече нова дреха.
-Ей сега се връщам - каза весело и закачливо намигна на Видар, с което изненада повече себе си, отколкото него. Тя се шмугна зад паравана и се зае да разопакова тялото си от всичките пластове фусти и корсети, с които я бяха нагласили в двореца на баща и. Материята на нощницата се плъзна по тялото и като милувка. Лека и ефирна като речна мъгла. Ана притеснено приглади полите към бедрата си и се показа бавно из зад прикритието на паравана.
-Е? - попита с пресипнал от притеснение глас. - Как изглеждам?

Да му се благодареше така и то за пореден път, започваше да го навява на особени мисли. Дали тя не бе отраснала с полята си на невеста, учена да не се страхува, да се държи смело, гордо, да възприема изненадите така и...Драконът се подсмихна и я проследи с поглед зад паравана. Тази невинност, как би могъл да я вземе? Като всяка друга, разбира се, дори и веселият й тон да му беше добре дошъл. Мелодия за слуха, който денем чуваше само движенията на стражите по коридорите, на поданиците, промъкващи се като крадци и молещи се на ум да са достатъчно тихи. За себе си бяха. Но бяха само шумове, само неясни трепети на завеси или стъпки по мрамора, ужасени придихания. Никога нещо толкова весело, дори и за такъв кратък миг.
Изправи се след малко с отпуснати ръце, по които като вода се стече онази част от него, наподобяваща броня. Анеира искаше да споделят заедно това легло за нощта. В такъв случай, платовете, които трябваше той да остави по човешкото се превъплащение трябваше да са в синхрон с тези на стаята. С малко повече игра на трансформации докато изчакваше и в онзи момент, когато водната принцеса излезе напред, Видар наклони глава на една страна, като че беше очарован.
Пристъпи към нея и й подаде ръка за да я хване и завърти около себе си внимателно. За да я огледа, но нямаше смисъл, виждаше съвършено, как коприната пада надолу, как тънките презрамки разкриват раменете й.
- Красива - прошепна едва и помилва лицето й, отмествайки няколко къдрави кичурчета назад зад рамото й, спонтанно спускайки пръстите си през него по ръката й надолу, бавно, докато не улови дланта й и я поднесе към устните си.