Двореца на Крилатия господар

- Ще бъда щастлив в такъв случай - прозвуча почти като искрено признание и червенокосият отмести през рамо част от червената лава, представляваща косата му.
За момент сподели с ледения дух един малко въпросителен поглед, но почти веднага поклати глава.
- Не умишлено съм наранил чувствата ти, за да бъдеш обидена, а показвам себе си в светлината, в която трябва да бъда познат. Не съм безчувствен, никак даже, но споделих тези свои чувства само с едно живо същество и така, както ти подари сърцето си на своето творение от лед, аз бях готов да дам своето на онова създание - с известно озлобление в очите си, стана свидетел на това подменяне на сърцето й, на това така небрежно отстраняване и даване на възкресена фигура от сняг. - Само едно същество може да властва над чувствата ми, за другите това е забранено. Нима при теб, този дракон е създанието, което трябва да притежаватеб? И бих се прибрал сам, Юки-Онна, остави ме да се насладя още малко на прохладата. Нали ми обеща да ми доведеш девицата?

Вече не го чувах особено внимателно. Не го слушах. Думите му преминаваха през мен. И скоро изобщо не осъзнавах кой е. Защо ми е? Нали точно това се изискваше от духовете, да продължат.
-Наричаш това, което дадох чувства? Колко заблудено драконче. Ще ти покажа какво точно дадох на творението си.
И докоснах устните си до неговите. Това бе дарът на моя вид. Целувка различна от всичко друго. Но сега тя показваше ужасната болка, която беше в сърцето ми. Онази, която усещах когато умирах. Тя бе останала и затова винаги бях наранена. Като се дръпнах седнах на парапета и скръстих ръце. Исках да видя реакцията на Крилатия.

/ За пояснение целувката е нещо, което Юки - Онна даряват само на отбрани създания. Тя е нещо, като неземно изживяване, само по себе си различно от всичко, затова и е такава /

- Не чувства - не се доизказа до края, а тя прибърза. Драконът бе чувал само слухове за целувката на ледения дух, целувка по-магична от тази на самодивата или нимфата, от тази на ангелите. И наистина беше така. Не можеше да я опише, а и нямаше нужда. Та знаеше какво представлява.
Когато синеоката се отдръпна, той прокара пръсти по устните си и дълбоко въздъхна. Болката. Колко малко бяха онези, познаващи тази болка. Но той я виждаше често, болката на смъртта, защото я бе и предизвиквал сам. Агонията на горещите пламъци, обгръщащи едно сърце, пукащо се като въглен след смъртта.
- Сърцето, ледена кралице, е това, което ти показва вида на чувствата ти. Не се заблуждавай излишно. Ти даде на дракона си своя сигнализатор, което ме навява на въпроса, още ли смяташ въздушния клан за невинен? Помисли и се опитай да усетиш мислите си.

Дойде момента, заради който доведох Крилатия тук. Момента, на който се наслаждавах от три години насам. И само заради него живеех. Затворих очи и просто се отпуснах. Слънцето започна да залязва, а лилави, розови, жълти и сини облаци се появиха на небето. Скоро тази светлина от залеза се разпростря по леда и всичко засия в различни цветове, а когато стигна до самия замък, до самата мен всичко придоби онзи особен червен цвят. Кожата ми се изпълни с живот. Сякаш наистина бях жива. Точно заради този момент можех да чакам часове.
-Преди този въпрос ще ти отговоря на един по-преден. Ти ме попита защо симпатизирам на въздушните нали?
Обърнах се и го погледнах. Скръстих ръце пред гърдите си и се усмихнах съвсем престорено.
-Самата аз бях една от тях. Но вече не ми пука за тях. Убий ги, изпепели ги. Нека всички страдат. Нека виковете им се чуят дори тук, на това място.

Цветову, по-ярки от чистата магия, първичната, изситнката, която никое същество не можеше да познае, цветове, печупващи се през една върховна призма, създадена по идеален шаблон, създадена с щастие и чисто съзнание. Красива гледка беше, но не бе за него. А той искаше да стигне до една друга кулминация, заради която предизвикваше ледения дух. И беше доволен, че не грешеше в първоначалната си преценка. Затова беше все още тук, затова живееше в Драконов чертог, в средата на тайнствената Орин, от другата страна на Пограничната река. Буферът, така беше наречен някогя от първите кланове, буферът между двата свята - тъмните и светлите последователи, хората и онези мрачни създания, които той бе прогонил. И щеше да продължава да ги притиска в онзи край, в онази Шумяща гора. За това беше всичко.
- Остани в този град от сняг, Юки-Онна, вземи  и брат си тук или се върнете в гората Лиадан, където трябва да бъде мястото ви. Направи го по собствена воля, преди да съм го сторил аз, защото именно заради подобни слова и предприетите действия по тях, всички твои любими мрачни твари са там. Правя компромиси, Инари, но ги правя само девнъж , възползвай се. - гласът, до скоро звучен и приятен, прогърмя, като тътен, но все пак ясен...и гневен дори.
Затова още съществуваше, затова сам щеше да вземе дължимото от въздушните. Затова преобразените от снега дрехи върнаха своя огнен цвят, своята броня и въздух се сгорещи, преди той да се отлепи от ледената повърхност на снежния дворец.

Подсмихнах се. Искаше да отида на място, което всъщност никога не бях посещавала. Колко наивен малък дракон. Приближих се до него и леко го избутах на пейката, за да седне. Сложих си ръка на облегалката точно до рамото му и го погледнах право в очите.
-Като си такъв експерт ми кажи. Може ли някой да стои на това място без да се заледи? Ти си просто един дракон и нищо повече.
Но се овладях на време и се дръпнах. Не ми трябваше да съм толкова близо до някой. Защото накрая всички умираха. Остаряваха пред очите ми, а и ми писна от лентяи.
-Е драконче .. какво е онази гора? Толкова ли е лошо, колкото казват? Да отида ли и да я замразя? Искаш ли? Да те отърва от тях? Може и да убия първия си човек, какво ще кажеш? Искаш да симпатизирам на мрачните, добре. Ще загърбя вярванията си, и уважението си към древните духове, към теб и ще стана масов убиец.
Както и предполагаш. Крилатия не усещаше, че само събужда омразата на моя вид. А това изобщо не беше на добре. Накрая просто замахнах с ръка и смразяващ полъх се разнесе.
-Искам да си вървиш. Надявах, се че поне едно същество ще може да разбере красотата на зимата, но явно греша.

Тя ли беше наисвата или той? Или въсщност тя беше губила толкова пъти през своето съществуване, че сега дори не се вълнуваше за себе си. Това не беше интересно. Липсата на емоции, на вълнуния и радости, неща, които той обичаше да наблюдава в девойките, техните трепети и възклицания, о, дори техните сълзи понякога. Рядко обаче.
Бавно поклати глава, когато тя го блъсна на пейката, почти подиграватено й се усмихна и въздъхна с облак дим пред себе си.
- Върви там, скъпа ледена принцесо, и виж сама, убеди се в достоверността на онова място. Не се разпореждам там и няма да се разпореждам и с твоето съществуване, докато си отвъд пределите на моите земи. Разтиляй зимата си на където пожелаеш. Сега си... неразумна - изправи се и със същия онзи ироничен смях, както от първата им среща в неговия дворец, я погали по главата, подминавайки я. - Ти си просто едно дете. А децата не могат да изпитват уважение кън никого, освен към своите родители, към семейството си. Казах ти го, Юки-Онна, когато влезе в двореца ми, когато се изправи пред мен, че мястото ти е другаде, а аз не съм същество, способно да открива красота навсякъде. - един последен червен поглед, една последна огнена въздишка. - Ще ти оставя спомена от думите, Инари, но ще ти отнема спомена за моя образ. Това е лице, което никой не бива да вижда. - усмихна й се...от пламъци, увиващи се подобно на спирала нагоре към обагреното в цветове залязващо небе, без да нарани леда.

Килнах глава настрани и открих, че най-накрая е разбрал как се отнася той с хората. Е явно сега поне можех да си върна нещо мое. Не че бях извадила на първа ръка. Просто го бях заледила отвътре.
-А забравих да ти кажа. Ние летяхме на север. - и замахнах с ръка, а пред нас се появи карта от лед, която ясно се виждаше. Сложих пръст там където е неговия дворец и после където се намираме ние. Всъщност това беше остров, който се води на територия на Дилан. Беше последния най-северен остров, където явно беше твърде студено за всеки друг.
-Е вече знаеш къде се намира това място. Като твоята любима остарее и умре ще разбереш, че всяка сила си има цена. И не съм дете. Това, че съм с тялото на осемнадесет годишна не значи, че съм дете. Глупав дракон. .
После хвърлих поглед на Шумящата гора.
-Колкото до нея. - и я посочих - ако можех дори да прекрача границата щях. На първо лице не съм мрачна твар, а природен дух. Просто са ми лепнали етикет за такова.
Картата се разтопи пред очите ни и погледнах през парапета.
-Морис, Дорис, къде сте? - попитах и снежните човеци се появи под нас, чакащи поръчка - Ще отидете ли до онзи хълм и сещате ли се за онези бели лилии. Ще ми донесете ли една, много ви моля?