Столицата Инеон

Сан седеше известно време на вън , косата й закриваше очите й.Изведнъж тръгна на пред и в следващият момент хвана бравата на вратата и я натисна.Бавно влезе като повдигна поглед към Ниниан.Очите й показваха заплаха и опасност.Краката й се задвижиха към тях , зъбите й се оголиха и започна да ръмжи.Пресегна се като хвана ръцете на Ниниан и ги стисна , избута я с сила като тя падна на земята и застана пред Риан.
-Не го...пипаи ще те унищожа ако отново го докоснеш.
Изръмжа гневно , гласът й беше ядосан , сякаш защитаваше нещо важно за живота си.Хвана Риан за ръката и го задърпа на вън , но не го погледна в очите , вълците седяха и гледаха през прозореца.

Ниниан ококори очи и се втренчи изненадано в приятеля си. Приглади внимателно косата си и се загледа във върховете на обувките си.
-Мислиш ли, че за една седмица мога да остарея толкова? - промълви тя кисело. - Погледни ме Риан. Аз не съм момичето, което остави...
...и промяната не е само външна.  Добави тя на ум. Горчилката се надигаше в нея като ураган. Толкова години бе погребвала душата си, само за да се скрие от болката и изведнъж, когато го видя всичките надежди и мечти, които мислеше, че е умъртвила с толкова усилия разцъфнаха като божури от гробището в което бе погребала младините си.
-Ни знам колко си се лутал в гората Лиадан Риан, но за мен минаха десет години.
Тя понечи да положи ръка на рамото му, ама в същия момент нахлу момичето-вълк и започна да ръмжи насреща и. Инстинктивната реакция на Ниниан бе да нападне в отговор, но с огромно усилия на волята си наложи да остане спокойна.
-Не се тревожи - каза нежно на момичето. - Последното, което искам е да го нараня. Той е мой приятел и е му желая зло.

-Хей ! ХЕЙ,ХЕЙ почакай малко Сан. Какво правиш. Спри да ме дърпаш така. Най - накрая върнах тялото си и от части живота си,а ти искаш отново ли да го загубя?

Риан спря на едно място,а след това той я дръпна за да спре да ходи напред и се обърна към Ниниан и каза:

-Аз съм неин ... настойник. Моля да я извиниш за това което направи просто не е свикнала все още с теб. Дай и малко време.

Риан се обърна към Мононоке,а след това каза тихо:

-Какво правиш за бога?

-Не искам да свиквам с нея , мразя я...Не искам да стоя тук хайде да си ходим...сега..
Мононоке стискаше силно дрехата му , той усети как ръката й трепереше.За първи път момичето реагираше така агресивно.Започна да го дърпа отново.Тя повдигна поглед а очите й бяха някак странни. Сякаш изпитваше ревност , или заплаха , че ще загуби нещо.Отново продължи да говори..
-Хайде тръгвай не искам да седя тук!

Нинан гледаше като попарена. Настойник? Какво му се беше случило в Лиадан? какво е това досадно малко момиче, което така настойчиво я отблъсва и се опитва да я раздели с човека, който веднъж вече бе загубила. Ниниан се изправи в целия си ръст и се обгърна с нещо, което земните наричаха Чара на жрицата. Това ле нещо средно между илюзия и волево внушение, което я правеше да изглежда огромна и могъща и всяваше респект в околните. Само най-силните от земния клан бяха способни на тази магия. Ниниан черпеше сили право от земята за нея. Дървената врата се хлопна точно под носа на момичето, отделяйки го от вълците, които останаха навън и започнаха жално да скимтят.
-Никъде няма да ходи, преди да ми обясни какво става тук. -каза тя с твърд като гранит глас на вълчицата и после се обърна към Риан.
-Къде беше Риан? Коя е тя? Защо беше в тяло на демон? Какво се случи в Лиадан?

-Ето виждаш ли Сан. Дори и вратата няма намерението да напуснем това място. Затвори се..

Риан чу въпросите на момичето,а след това се обърна и каза:

-Ето какво се случи на кратко. Нейната майка която беше вълк бог е объркала създанията ме е убила,а след това съм проявил огромна воля и съм се превърнал в демон излизайки от моето тяло. След това отново срещнах този вълк майка и и щеше да има битка,но всичко се промени и тя ми каза тези неща които са се случили в гората,че ме е убила и прочие. След това аз убих майка и защото страдаше от "болест" и тя ми заръча да гледам детето и да я науча на човешки живот защото тя до сега не е живяла сред хората,а само сред вълци. Е това е общо взето.

Сан го пусна като погледна надолу, въздъхна като затвори очи , обърна се и заби едно круше на Риан.Малката й ръка беше учудващо силна , отново се случваше Сан започна да трупа гняв и тялото й се тресеше.Риан усещаше как иска да раздере плътта на тази жена.
-НЕ СЪМ ДЕТЕ на 21 ГОДИНИ СЪМ ... Тази ме дразни , искам у дома..Риан да си ходим сега...Не искам да знам коя е или какво е , искам да си ходим у дома...Не искам тя да те пипа и да се приближава до теб.Ако не си тръгнем сега заедно ще си тръгна сама и никога няма да ме видиш, и майка ще бъде ядосана...И тогава ще се върне и ще ти отнеме тялото завинаги...

Ниниан извъртя очи от досада. Чувстваше се като натрапник на нечия семейна сбирка. На семейството на Риан. От което тя не бе част. Нещата се бяха променили толкова много... Всичко се бе променило. Риан вече не беше нейния. Той беше нечий... поради липса на по-точна дума, баща. Друидката отстъпи назад като ритнато куче. Тя нямаше място в неговия свят. Вече не. Вратите на колибата се разтвориха широко и земната заяви твърдо.
-Върви си. Грижи се за своята вълчица. Аз ще съм тук и ще чакам момента, в който ще можем да поговорим спокойно.
Тя се обърна и прошепна толкова тихо, че думите дори не напуснаха устните и.
-Ще те чакам. Както винаги съм чакала.

Риан разбра,че Ниниан не е нито ядосана нито наскърбена. Тя беше нещо по средата. От от двете по малко. След като той разбра това се доближи до Мононоке и каза тихо на ухото и:

-Сан после ще се разберем с теб сега ако обичаш ме остави с Ниниан. Дай ми 10 минутки и отново ще можеш да влезеш. Ако искаш разгледай града,поразходи се.

Той се отдръпна от Мононоке,а след това каза и на двете:

-Дайте си малко време.

Мононоке изгледа жената с презрение , мразеше хората...мразеше нещата който приличат на хората.Излезе без да казва нищо и трясна вратата подмина вълците , тръгна на някъде през храстите като спря на място с едно езеро и в центъра му имаше малко островче.
-Искам да видя мама...моля те върни я..
Мононоке гледаше нещото в центъра като лицето й беше някак озадачено и безсилно.

Ниниан се усмихна горчиво и проследи с поглед момичето как изхвърча от стаята. Тя се обърна към Риан, който стоеше пред нея като провинило се хлапе. Внезапно осъзна, че той си бе абсолютно същия както когато си тръгна, тя обаче се бе променила много.
-Кажи Риан. Какво от това, което ще ми кажеш ще компенсира десетте години в които те чаках?
Болеше я. Искаше да се хвърли в обятията му и да го прегърне. Искаше да му каже колко много го обича. Но вече не бяха деца, поне тя не беше. Нещата не бяха така прости...

Риан я погледна в очите,а след това повдигна рамене и каза:

-Аз какво трябва да направя Ниниан ? Не съм виновен за това което се случи. Аз ти казах,че ще се върна,но ти спря да вярваш. Може би това е една от причините поради която ти си толкова наранена и в момента отдръпната от мен. Аз не съм виновен за това. Ти се отрече от мен и спря да вярваш,че изобщо ще ме видиш някога или,че ще изляза от онази гора,но ето ме тук. Седя с ръце в джобовете пред теб и те гледам право в очите.

Мононоке стъпа бавно в езерото като започна да върви , тялото й потъваше в водата накрая сякаш потъна.Едната й ръка се хвана за краят на малкото островче и излезе от водата.Бавно стъпа върху него като седна и погледна силуета пред нея.Той бавно се приближи а малкото островче се напълни с цветя и растения който след порастването си увяхваха.

Ниниан кипеше от гняв. Как смееше да я обвинява?! Не тя си беше тръгвала напълно доброволно. Не тя заряза всичките им мечти и копнежи, за да търси приключения. Не тя беше тази, която предаде любовта им.
-А ти какво искаш да ти кажа Риан? Да ти се хвърля на врата? Да ти кажа, че всичко е наред? Че тези десет години не са нищо?
Тя замлъкна за да си поеме дъх, имаше чувството, че слон е седнал на гърдите и.
-Аз те търсих! Обикалях цялата империя с надеждата да те срещна. Разпитвах във всяко село, всяка горска колиба. Не спрях да те търся! Цели три години бродих като призрак без да спя и да се храня. Едва не се погубих от мъка, защото мислех, че си мъртъв. А ти идваш тук и ми заявяваш, че аз съм виновна, защото съм спряла да вярвам?! Върви по дяволите копеле нещастно! Престанах да вярвам, защото беше твърде болезнено дори да мисля за теб!
Тя го замери с първата попаднала и дървена чиния, но очите и бяха твърде замъглени от сълзи, за да оцели.

Риан за всеки случай пак се отмести за да не бъде ударен от чинията,а след това каза:

-Ниниан наистина ли си сигурна за това което каза. Може да бъде сторено. Пак мога да изчезна и отново да не ме видиш никога,но въпроса е дали ти наистина го искаш. Ако го искаш наистина просто го кажи отново. Ще се обърна и ще изляза през тази врата. Колкото до това какво очаквах от теб.. очаквах поне малко по - топло посрещане от това което ми спретна,но сега това не е от значение.Аз бях мъртъв няма да е трудно отново да стана.

Сан седна на земята като извади от джоба на роклята си едно парче план , може би от калъфката на възглавница.Погледна го , всяка една дупка носеше спомен който има.Спомени като стана дума за това , и се искаше да върне времето на зад...какво току що направи , напоследък даже сама не се разбираше.Всичко й беше като каша.Не знаеше защо се държи така може би ..се променяше.Въздъхна като погледна нагоре , няколко копита стъпаха срещу нея и силуета започна да се навежда.
-Какво има?

-Не смей да ми вменяваш вина! - изпищя Ниниан разярено. Вече нямаше и следа от уравновесената жена, която бе съградила с толкова мъка от отломките на разбитото момиче.
-Аз те чаках. Вярвах, че някой ден ще се върнеш и ще искаш да бъдем отново заедно. А ти какво направи? Водиш момиче-вълк представяш я като своя повереница и ми казваш да СВИКНА!
Тя се засили към него и започна да удря с юмруци гърдите му.
-Ти.. Проклето.. Арогантно... Себично... Егоистично... Копеле! - викаше тя без да спира да удря до момента в който устните на двамата се впиха силно едни в други. Ниниан дори не разбра кой е започнал целувката, тя или Риан. Нежните и ръце продължиха безпомощно да удрят гърдите му, ала постепенно цялата и воля за съпротива отслабна и тя прокара пръсти през косата му, изгубвайки се в познатото и същевременно забравено усещане за обятията му.

Когато Ниниан започна да умря Риан в гърдите той се стегна защото все пак дори и да е жена ударите не бяха много леки. Определено той не беше започнал целувката макар,че му се искаше да го направи,но тя го направи преди него. Е явно извади късмет този път. Той също отвърна на целувката на Ниниан,а след това си помисли -"Да такъв съм си аз Ниниан едно гадно,себично копеле,но такъв съм си аз. Искаше истинския Риан и го получи"

Сан продължи да се взира в силуета като се усмихна , знаеше какво се случва в момента.Момичето носеше много тайни които пази в себе си.Една от тях се криеше точно в очите на белият вълк.Тя затвори очи като въздъхна .
-Мразя човешкото в себе си, за това искам да бъда вълк , те нямат чувства и не се чувстват объркани..Е какво да правя сега , господарю?

Ниниан се остави да бъде пометена от спомена за сладките целувки на Риан. Точно като младо момиче тя се притисна към него и то със същата страст, с която се притискаше и в онази далечна вечер, когато го изпрати.
-Нищо. Не. Съм. Ти. Простила. - едва успя да каже накъсано между целувките водната, но не спря да се притиска към него. Двамата с непохватна рачешка походка се отправиха към стената, където Реан приклещи Ниниан и надвисна над нея като огромен дъб. Стабилен и сигурен, какъвто никога не бе бил в живота.

Риан се задържа така още известно време,а след това се отдръпна бавно и я погледна в очите. Седя така около една или може би две-три секунди,а след това каза тихо:

-Съжалявам Ниниан,но отново ще трябва да изляза от твоят живот. Ти трябва да продължиш да живееш без мен и този път да ме забравиш наистина завинаги. Така ще е по - добре и за двама ни. Ти си се променила много за разлика от мен. Вярвам,че вече не си онази Ниниан която оставих онзи ден там сама. Ти си пораснала и ще се справиш.

Той се усмихна,а след това се обърна и отвори вратата. Той излезе от къщата,а след това просто се изпари.

Сан се изправи като след това силуета просто изчезна в краката й имаше нещо като малко човалче , в което бе пъхнато нещо.Момичето бавно го взе и тръгна да се оглежда и на души въздухът.Не усети Риан никъде да не би да си беше тръгнал?Сан погледна небето което беше чисто за секунда й се стори , че отново видя безформеното му тяло.Дали сега се чувстваше по-добре?Момичето бавно потъна в водата и след това изплува , държеше силно в ръцете си предмета който онзи непознат силует й даде.Вълците също си бяха тръгнали , а сега какво трябваше да направи?Риан го нямаше можеше все още да е в селото?Тръгна с бавни и неуверени крачки към селото , на няколко пъти когато пристигна го обиколи.Но отново нищо , вече се бе стъмнило.Момичето продължи да броди из горите като се спря, от небето започна да вали сняг , ледените снежинки докосваха лицето й и след това изчезнаха , часовете минаваха но Сан продължи да го търси.Скоро силите вече не й достигаха , трябваше да си почини някъде.Бавно влезе в храстите и никой повече не я видя.