Летящия град

Понякога съюзниците са най-хубавото нещо, което може да ви се случи. Те се грижат за вас, защото ще имат изгода от това. Просто и чисто бизнес без кой знае какво смущение. Такива хора имах и сред въздушните. Имах нужда просто да се разтоваря. Да видя хората. И точно тук се появява един от старите въздушни магчета. Той беше купил преди време една огърлица, която ми подари, защото бил влюбен в мен. Каква изненада. Но това не е толкова важно, колкото това, че самата огърлица ми позволяваше да се развявам сред хората без да ги вледеня. Тоест просто потискаше от части силите ми, но още можех да го направя ако искам.
И ето, че сега бях в един бар и гледах как певицата им се опитва да докара някой тон, уж за развлечение, но по-скоро само се засрамваше. Станах и поех микрофона. Казах тихичко на групата какво да свири и си поех дълбоко въздух. А от устните ми се разнесе песен събираща в себе си всичко, което изпитвам от време на време, и всичко което съм. Същество между двата свят. Жив, материален, пълноценен свят и отвъдното. Пеех за това, че не вярвам в хората.

/ Ето я и песента: https://www.youtube.com/watch?v=bV4vcr8E4HU /

Няколко пъти премигах към момчето, което дойде при мен. За толкова време на живот бях срещала много хора, но малко оставаха отпечатък след себе си. И докато се помъча да си спомня изведнъж спомените сами ме връхлетяха. Аз му показах красотата на зимата и студа, че не е само смърт, но и нещо вълшебно.
-Хава.
Казах тихо без да се усещам. А очите ми от сини като небето станаха леко празни докато казвах името му. Не се бях просто хранила от седмици и това си казваше своята дума.
Приближих се до него и го прегърнах като понечих да го целуна, но се спрях и просто си останах с прегръдката.
-Как си?

Усмихнах му се. Дете си беше и нямаше да се промени.
-Градът е хубав. Идвах тук преди още когато се строеше. Знаеш ли .. аз не съм точно съвременно същество.
Леко се притесних от това, което щях да му кажа. Но нали искаше да знае за мен, то нека започнем отначало.
-Аз съм преди всичко дух. Юки - онна. Владея леда, снега, студа, зимата. Природен дух, най общо. Истината, е че моя вид съществуваше преди да се появи Крилатия. Тогава той показа на хората как да управляват силите си и те измислиха начин да ни спрат. Като леден дух аз трябва да пазя баланса между сезоните. Да не позволявам на водните да използват водата и да заледят други области или пък на огнените за подпалят нещо. Ако Крилатия ви е показал що е хармония и мир, то от мен се иска да пазя баланса да не бъде разрушен, затова и не мога да взема страна, но с течение на времето ме присламчиха към мрачните. Истината, е че съм неутрална.
Поех си въздух и поръчах на бармана вода с много лед. Направо да напълни чашата само с лед и после да сложи водата.
-Ние сме безсмъртните. А начина да станеш като мен е да умреш по ужасяващ начин. При мен беше, че ме затвориха в желязна девица и ме оставиха в най-лютата зима, която е имало през онова време. Не стигна това, но и убиха по подобен начин цялото ми семейство. Така аз приех студа в себе си, брат ми пък стана дух, който може да стана невидим за абсолютно всичко и всички. Другите ми сестри също стана Юки Онна. Като цяло съм много по-стара от тази град, но съм бродила по-тази зима едва 20 години. 2 от които като дух. Едва преди две години ме събудиха отново.

Когато видях, че е уплашен бях готова да се тръгна. Хората се страхуваха когато чуваха как съм стигнала до тук, а не разбираха, че аз не мога да ги нараня освен ако сами на искат. Затова защо толкова се плашеха? Че съм стара? Сякаш няма стари хора наоколо. Сякаш онези кръвопийци са особено млади.
-Аз .. няма да пея повече ..
И му посочих причината. Над града се беше извил буреносен облак и никой не разбираше защо. Това правеха моите песни. Те бяха моите емоции и времето отговаряше на тях.
-Кога пея всичко се разрушава. Последния път когато изпях песен заледих половината Шумяща гора и от тогава си казах, че ще внимавам с песните.

- Спокойно, докато въздушен магьосник е тук ублаците няма да посмеят да направят нищо. Виж сега ти не си стара, не се знае на колко си, а и изглеждаш на осемнадесет години не на повиче. Няма значение на колко си, важното е каква си вътрешно. - Хава я утиши и и каза да продължи да пее, той и го каза съвсем спокойно.
 - Облаците усещат, че има друг въздух по-могъщ от тях. - Хава мина с ръка през синята си рошава коса и я отпрати да пее. Хава я погледна самуоверено.
 - Давяй, пей Инари.

Май той не разбираше. Може и да съм при въздушните, но с една зимна буря нямаше да се справят, а града да падне под лютата зима, това не го исках. Затова просто стоях спокойно на стола си и от пих от водата. Затворих очи и си поех въздух.
-Просто седни и спри да шаваш. Заслушай се в песента, която природата носи със себе си. Звука на шумящите листа, свистенето на вятъра. Това е истинска песен, нещо, което не може да се изимитира.
Можеше и да е дете, но му беше време да разбере в какъв свят живее. Да вярвах в различни неща от другите, но не мисля, че са грешни представите ми. Просто намирам света за красив, какъвто е .. без хората.

- Чуй, аз съм научен от баща ми и брат ми, че всичко за, каето се сетя в природата е истинско. Заразлика от другите хора, те не виждат красотата.
 Хава бе сигурен, че Инари е запозната с хората, но не точно с такъв вид хора, като него. Той бе приет от въздушните за странен заедно с неговото семейство.
 - Инари, преди ти го казах и сега ще ти го кажа. Бих те защитил от всичко с или бес магия няма значение за мен. - каза синекосото момче на Инари.

Усетих как лека руменина се появява на лицето ми и затова веднага сложих върху главата си снежно бялата качулка. Не трябваше да показвам, че колкото и да съм студена все пак има нещо .. топличко вътре в мен.
-Много си мил.
Беше единственото, което можах да кажа след това, което той ми изрече и се свих на мястото си дълбоко смутена и леко притеснена.

Засмях се когато каза онова за алкохола. Та мен са ме учили да пия от 5 годишна. По една чашка вечер, за да не стават гафове когато пораснех, но се случи така, че за винаги си останах на осемнадесет. Ирония а?
-Искаш ли да ти помогна да я овладееш?
Попитах го и наистина исках да го науча да контролира магията си. За същество като мен, контрола беше най-важен, затова мисля, че мога да му помогна, разбира се ако поискаше. Нямаше да го карам насила или нещо такова.
-Уверявам те, че съм доста добре учителка.

-Забравяй, че и аз съм била човек. Но е малко странно да ти се карат. Ако ти отказват неща то желанието да ги вкусиш става по-силно и по-силно и накрая просто се отдаваш. Май така става и с наркоманите и пияниците.
Изправих се и го хванах за ръката. Завлекох го след себе си. Исках да му покажа нещо. Какво се в центъра на бурята, която сама донесох. И както стояхме на площада на гърба ми се появиха криле напълно направени от лед. Наподобяваха тези на прилепите, но някак си бяха съвсем различни. Те леко замахнаха и ме издигнаха във въздуха.
-Хайде .. искам да видиш нещо. Ще ти хареса.
И без да го питам много го прегърнах. Този път сам можеше да усети, че съм по-топла от преди, затова нямаше извинение, че ще му е студено. Издигнах се нагоре и нагоре към облака. Към бурята и гръмотевиците. А когато стигнахме желаната от мен точка вече бяхме над самия облак. А там беше всичко толкова бяло и пухено, и меко.
-Вече можеш да се похвалиш, че си бил сред облаците. А още не можеш да използваш магия. И не се притеснявай. Докато има вярващи ще съм добре.

Думите му ме накараха да се усмихна. Колко мило беше да се притеснява. Наистина го оценявах.
-Аз съм дух, привидение, дори да ги изхапя няма да ми стане нищо. Просто ще трябва да се нахраня от хората.
После го погледнах и го погалих със свободната си ръка по бузата. Не исках да му казвам, че чрез целувките ми взимах енергията на хората. Смятах този начин за варварски. За отвратителен.
-Когато се научиш да контролираш въздуха и ти ще можеш да летиш до такива висини. Завиждам ви. Преди да умра аз бях съвсем обикновено дете и се радвах на живота, а когато се превърнах в това започнах да осъзнавам, че нямам никакъв смисъл за живот, и все пак не мога да умра. Имам брат, който трябва да пазя от другите.

Преглътнах няколко пъти и започнах да се спускам. Пуснах го на земята и крилата изчезнаха. Настанихме се на една пейка и се облегнах. Ох беше толкова хубаво да си сред хора, отново. А не да скитам като някое привидение из ледените хълмове.
-Чрез енергията на смъртните.
Казах достатъчно силно, за да ме чуе той, но и достатъчно тихо, за да не може никой друг. Облегнах се още повече и затворих очи. Оставих се само на усещането от слънчевите лъчи по снежно бялата ми кожа.
-Целувам ги, смуча енергия, оставям ги, край.

Хава я попита дали с нещо друго може да и помогне освен това замислен в думите си. Хава бе щастлив, че може да и помогне, ако има начин.
- Как се чустваш в момента? - попита Хава притеснен за нея и нейното здраве.
- Бързо казвай. - подвикна Хава. Хава си мислеше дали има лек за това.
В този момент не бе много щастлив дали ще се оправи и ще оживее ли
- Мого ли ти е зле Инари? - Попита Хава без да се интересува.

-Защо се тревожиш толкова?
Изведнъж го попитах и забих като небето сините си очи в него. Те леко пресветкаха, но после пак се върнаха в нормалния си вид. Не го разбирах особено. Приемаше толкова лесно крайностите. Все едно умирах, а това изобщо не беше така. Искам да кажа аз не мога да умра.
-Казах ти, че съм дух, не мога да умра.
После го прегърнах през шията и се засмях.
-А и не ми е зле, просто харесвам слънцето.

-Целувал ли си се преди?
Изведнъж го попитах. Нали искаше да знае. Ето щях да му кажа как, ако разбира се се е целувал преди. И в момента, в който той поклати глава и се засмях.
-Виждаш ли? Не можеш да ми помогнеш.
Приближих се до него и подпрях челото си до неговото. Единственото, което ме спираше да го заледя беше медальона даден ми от въздушния старец. Каква ирония не мислите ли?
-Просто стой спокоен и дишай. Напълно добре съм.