Летящия град

-Добре съм.
Отвърнах тихичко и се дръпнах от него. Поне спря да се тревожи толкова за тези глупави неща като хранене, дишане, ала бала. Бля, бля, бля.
-Няма нищо интересно напоследък. А това за хората ... - показах му медальона на врата си, който подтискаше силите ми. Уж, че имаше смисъл де.
-Това нещо ми помага да се движа сега.

-Не. Има конкретна функция и само тя ще си остане.
Хванах го за ръката и се вдигнахме от пейката. Започнахме да се разхождаме и да разглеждам наляво и надясно какво има. Я някоя къща, я някоя пейка. Хората бяха щастливи, тук беше хубаво. Твърде хубаво.
-Хей искаш ли да отидем за сладолед?
Изведнъж го попитах и се върнах на земята само при мисълта за това божествено творение. Сладоледа беше от любимите ми сладкиши и никога нямаше да му се наситя.

Докато гледах сладоледа се зачудих. Бях яла от всичките видове, но май най-харесвах .. Мда вече си избрах.
-С мента моля. - не пропусках да съм мила с хората. Те бяха мили с мен и затова нямаше нужда да съм лоша и зла. А и не исках да съм такава. Това беше моето минало и там ще си остане.
Беше ми малко неловко да плати за мен, но открих нещо в него. Той беше такъв инат, че сигурно нямаше да ме остави да платя аз сметката.
-Е Хава .. къде искаш да отидем.

Леко се учудих на бързата му реакция. Той сменяше темите както момичетата сменят червилата си. Божке мили. Какъв индивид само, но нямах избор. Просто започнах да го търся. Крачка, две и започнах даже да си тананикам някаква мелодийка, че и думите също.
-"Внимавай, когато си пожелаваш нещо в тъмното.
Не можеш да си сигурен кога са скрили знака си.
В това време мечтая как да те разкъсам на парчета.
Аз съм в детайлите с дявола
и сега светът никога няма да ме открие.
Само трябва да те освободя от клетката.
Гневът на младата любов е с мен.
Ще ми трябва искра, за да го запаля.

......

Писателите продължават да пишат, каквото пишат.
Някъде поредната красива муза умира.
Имам белези от утрешния ден и ми се ще да видиш,
че ти си противоотровата за всичко, освен за мен.
Сълзи блестят по миглите ти.
Изгори всичко, което обичаш,
а после изгори пепелта.
Накрая всичко се сблъсква.
Детството ми създаде чудовището, което виждаш. ..."

Реших да постоя малко права. Иначе щях да се схвана. Ту да ставам, ту да сядам. Просто много безсмислени действия. Хванах ръцете си за гърба и се завъртях. Вдишах дълбоко въздуха и се усмихнах. Това място ми липсваше.
-Не бях идвала тук от доста време. Знаеш ли, че преди да умра живеехме близо до това място. Често идвах, за да си играя с едно момиче на име Чи. Тя беше доста забавна, но за съжаление не оцеля много. Баща и я бутна от сградата с надеждата да успее да полети, но жалко за нея.
После побързах да го успокоя.
-Но спокойно теб няма да бутам от никъде.

Засмях се като чух неговото предположение. Беше толкова сладък и неопетнен от войните и смъртта. Как да не го заобича човек. Май можех да му се доверя на 100 процента. Затова го хванах за ръката и задърпах към една от къщите.
-Щом искам да разбереш ще ти покажа. Последвай ме.
И спрях да го дърпам като се уверих, че ме следва. Междувременно докато ходехме сплетох косата си на две плитки. Така беше по-удобно. Най-накрая стигнахме до уж музея на града. Влязохме и побързах до един определен рафт със стари снимки. И там му показах една на града от преди много време. Потърсих определени фигури и когато ги видях се усмихнах. Посочих му първо едно чернокосо момиченце.
-Това е Чи. А това - и преместих пръста си на дясно - съм аз и брат ми. Е позна, че преди бях въздушна. И да харесвам ги. Имам симпатии към тях.

-Хай, хай. - измрънках под носа си и тръгнахме към мястото, където да се снимаме. Имаше толкова енергия в него. Да не повярва човек. Може би това момче беше нещо повече отколкото окото виждаше. Заслужава се приятелството, че и доверието.
-Но Хава .. сигурен ли си, че изобщо искаш да се снимаш с мен? Искам да кажа, повечето не искат изобщо да ме пазят като спомен.
Ами замислете се. Изчадие, което е добро по-душа и нрав, но е сметнало за зло и мрачно, само защото всички асоциират зимата със смърт. А и мен никой не ме харесваше като човек. Намираха ме за твърде странна.

-Той е ... - изведнъж помръкнах. Този лентяй, сигурно пак беше при девиците. Да му се не види и манията. Ако види нещо на два крака, с хубави гърди, задни части и да е жена веднага и се лепваше. И това ме дразнеше. Беше толкова безразсъден. А после аз съм била по-малка на години.
-Проклетника сигурно е в някой манастир. Има мания към жените.
И започнах да се засрамвам, да потъвам в дън земя и да ставам все по-смутена и по-смутена.
-Не ти трябва да го познаваш. Колкото до това дали е сладък или не.
Лицето ми още повече помрънка и хванах главата си. Започнах да я размятам наляво и надясно, защото мислите за брат ми са само как се храни.
-Той пие кръв от хората, не може да е сладък.

Все още ме изумяваше как можеше да е толкова енергичен. Наистина си беше само едно дете. Погледнах към снимката и се усмихнах. Все пак за толкова години това беше първия ми подарък без да съм направила нищо в замяна. Затова и беше доста ценен за мен. Проследих с пръст изображението си на снимката и леко се уплаших. Така ли наистина изглеждах. Толкова ли бях бледа. Май с малко грим можех и да изглеждам като нормалните хора.
-Много ми харесва.
Казах тихичко и го погледнах.
-Сега искам да те науча на нещо. Моля те. Искам да се пробвам за учител.

Погледнах зайчето и очите ми светнаха. Беше толкова сладко, малко, пухкаво. Гушнах го и започнах да се радвам на подаръчето. Беше толкова топличко и приятно с него, а малкото животинче, явно усетило, че не съм зло създание се сви в мен. Всъщност животните усещат кога човек е злонамерен, сигурно и затова винаги съм се разбирала с тях.
-Толкова е сладко и хубаво.
И го прегърнах, за да не падне.
-Благодаря ти Хава.

- За нищо Инари, за това са приятелита. Аааа... Ти къде живееш Инари? - попита я Хава с огромна усмивка на лице. Хава никога не бе имал приятел и се радваше на първия си приятел.
- Грижи се за него. То ще ти напомня за мен и синята ми коса. - зася се Хава на думите си сякаш се бе побъркал. Но все пак си имаше детски истинкт, който го караше да прави подаръци.
- Ще ме научиш ли да летя? - попита Хава смело. - Искам да летя като теб.
Каза синекосото момче, той още от мълък искаше да лети, но го бе страх, а сега го превъзмогна този страх и е готов да полети в облаците.
- Знам, че казах, че неискам да ме убочаваш е сега искам. - готов сега да литне и го каза. Хава неискаше да я притеснява, но му се летеше високо в въздуха.
- Ако те притеснявам няма проблем. - притеснен, но спокоен и каза, за да не и създава излишни ядове.

Гледах към зайчето. Беше снежно бяло с големи червени очи. Толкова сладко и малко, и топло, и пухкаво. Просто много му се радвах и започнах да го обичам незнайно защо.
-Искаш да летиш ли? Добре.
Изправих се и сега гледах само към Хава.
-Урок номер едно. Контролирай магията си. Намери я. Потърся я в най-дълбоките дълбини на душата си. - но нещо не ме разбираше. Явно трябваше да съм по-сурова. Хванах го за рамото и го задърпах към място, на което нямаше никой, но беше достатъчно високо, за да има връзка с природата.
-Започва твоето обучение. Сядай и намери източника на енергията си. Искам да се слееш с нея. С магията, която контролира всичко на тази земя. Не се заблуждавай, магията е една от най-трудните неща за контролиране, дори в днешно време има хора, които не могат да я контролират, но ще ти покажа как се прави. Ще можеш да летиш с птиците като никой друг. Да контролираш дори моите виелици. А сега. Надникни дълбоко в душата си и я намери.

Ядосах му се. Не правеше това, което му казах, затова просто го хванах за кракът и го дръпнах на земята. От което леко си удари главата, но да се научи да слуша преди да действа. Погледнах го отвисоко и очите ми леко станаха по-тъмни и мрачни.
-Казах първо контрол над магията. С такъв слаб контрол да разрушиш града и после? Какво ще стане Хава?
Клекнах до него и оставих зайчето на земята, а в ръцете ми се появи една малка ябълка от лед, фина, деликатна, трябваше да се борави внимателно.
-Опитай да я издигнеш. Но не себе си, не друго, нея. Без да я развалиш.

/ Остави резултата на мен. /

Гледах как се опитва ли опитва с ябълката, но нещо не му се получаваше. Напрягаше се. Мислеше го твърде много. Затова само се приближих до него и се наведох. Приближих се толкова до него, че да си помисли, че ще го целуна ииии хоп получи се. Издигна ябълката във въздуха.
-Видя ли, спря да мислиш за ябълката и се получи. Сега да опитаме с нещо по-голямо.
Пред нас се появи леден лебед. Красиво създание, крехко и толкова чисто. Ако го разруши грях му на душицата.
-Ако пак видя, че не стане наистина ще те целуна.