Летящия град

Приближих лицето си до неговото и обгърнах лицето му с ръце. Затворих очите си и понечих да докосна устните си до неговите, но ето пак. Спираше да мисли и се получи. Дръпнах се и се успокоих. Целувките на Юки - онна бяха малко по-опасни от другите. Често се появяваше онази привързаност и нужда от още и още. Затова и не исках да се храня от малкия.
-Браво. Сега пробвай самия себе си. Без тайфуни и прочие. Искам само да се издигнеш използвайки вятъра. той ще те пази, спокойно. Първо опитай с два метра на земята.

-Точно за това са тренировките. Никой въздушен не владее само едно нещо. Трябва да подчиниш вятъра, да го направиш свой. Като любовница, като сестра, като брат. Самия вятър трябва да е твоята опора, твоя единствен приятел.
И след това ми хрумна нещо. Стимул. Точно това му трябваше. Жива примамка, за да отключа неговия потенциал, защото бог ми е свидетел, имаше го. И както стояхме на такова разстояние от земята просто отидох до ръба на поляната. Погледнах надолу и леко преглътнах Това нямаше да е красиво, ако не се отърсеше от собствените си задръжки.
-Хава ... искам да успееш мен да повдигнеш, ако не успееш ми беше приятно.
И направих последната крачка. Земята вече изчезна под краката ми и се понесох във въздуха, но не както преди нагоре, а сега все повече надолу. Все повече към собствената ми смърт за това човешко тяло.

Докато падах останах със затворени очи. Така нямаше да знам кога ще ударя земята и живота на това тяло щеше да свърши. Дори я усещах. Вкуса на смъртта. На онова, което хората наричаха смърт, но просто и ясно ние намирахме за бягство. Но аз бях истинска и вечна. Жива и мъртва. Същество между два свята. Вечната тъга и болка. Зимата на тези земи и като такава щях да живея и да се радвам на собствените си тъги.
Изведнъж усетих, че нещо ме повдига и отворих очи. Беше Хава и неговата магия. Явно мъника успя. Нямаше тайфуни, нямаше нищо опасно. Само неговата магия, която контролираше вятъра. Затова и се измъкнах без синини.
Когато успя да контролира небесния вятър и стъпих на земята благодарение на него се приближих и се усмихнах. Сложих ръката си на рамото му.
-Браво Хава, успя с мен, значи си готов.

Съвсем бях изключила огърлицата от собствените си вещи. Бях забравила за нея и сега когато я видях се сетих за нея. Хванах я и я сложих на шията си. Скрих я в пазвата си и се усмихнах. Нямаше вече какво да го науча. Нямаше какво да му покажа. Просто сега трябваше да се научи сам.
-Не мисля, че брат ми би бил подходящ за запознанства.
Казах тихичко и се сетих за Аято. Той беше .. от време на време доста избухлив. Разглезен, не му се отказваше нищо. За него такива като Хава бяха просто закуска, предястие и нищо повече. Затова не мислех, че мъника трябваше да се запознава с него.
-Той ще те убие на секундата. Ревнив е. Лесно се пали. Ако аз съм спокойна то той е като огъня. Ще се опариш и повече няма да те видя.

Приближих се до момчето и го докоснах по бузата. Наистина как можеше да има толкова невинно детенце, та той е на шестнадесет, а се държи като пет годишен. Добре беше, че душата му не е опетнена от всичките войни и размири по тази земя. Просто запазил себе си за времето, в което живее.
-Отказвам.
Не исках да го излагам на опасност. Това дете ми напомняше на мен когато още дишах. Когато имах живот, който да пазя. Не исках да доведа брат си и да го убие. Не беше редно и нямаше да го направя.
-Аято е много по-различен от другите. Ние сме духове Хава, не можеш просто чрез малко вятър да го спреш. Неговите способности са по-различни от моите. Ще ги използва както му е удобно, за да те убие. Той е нищо повече от масов убиец.

Знаете ли, прекрачих собствените си закони. Не допускай никой до себе си. Не давай на смъртните да те видят в добра светлина. Всявай смут и ужас в другите, но защо тогава с това дете прекрачих собствените си принципи. Не бях ли се опарвала достатъчно? Не страдах ли стотици години? Живеех вечен живот, живот за стотици, хиляди души и все пак не беше хубав. Мразех го. Да гледаш как другите умират, да гледаш как се състаряват, как изведнъж имат семейство, а в другия момент вече са стари и седят пред камината с внуците. Изживявах това отново и отново. Бях наблюдател. Странична сянка на един прекрасен миг. Един смъртен живот.
Вечността бе ужасна, затварят те, мразят те. Обичат те и те погубват, а ти се опитваш да съхраниш малкото останало от душата ти. И когато един ден, дойде някой и ти покаже същата безразличност, с която ти отблъскваш другите се погубваш сам себе си. Душата ти става лабиринт. Съзнанието затваря всеки спомен, добър или лош зад врати и им слага огромни катинари. А ти .. ти скъпо сърце си един ненужен орган, който рано или късно ще се мята и мята в ръцете на твоя палач докато не угасне.
-Хава .. недей да говориш така. Ще се отдръпна когато намериш брат си. Тогава ще спреш да ме виждаш. Както другите, защото вече няма да си сам.
Цената за цялата тази сила. Болката и агонията. Да пазиш някой, да не те вижда никой. Да обичаш, но да е напразно. Да си само една душа, един дух.

Стреснах се когато детето ме прегърна. Не беше ли студено? Или просто без да исках свалих преградата пазеща ме от външния свят. Това ли наистина се бе случило? Вдигнах ръката си нагоре и го потупах по главата. Щом се чувстваше така нека останем за малко в тази позиция. Някак си топлеше душата ми. Някак си ме правеше по-добра, забравях всичко лошо и се отдавах само на този едничък, единствен момент.
-Радвам се, ако е така.
Казах и затворих очите си, притиснах го към себе си. Топлината му беше много по-голяма от моята, но пък и някак си толкова близка. И тогава ми хрумна. Зайчето. Ами да. Това ни трябваше. Поогледах се и когато го видях се отделих от Хава. Хванах заека за ушите и после го прегърнах. Подадох го на момчето и се усмихнах.
-Сега ще се убедиш, че вечно ще съм до теб.
И докоснах нослето на малкото създание, а сребриста светлинка се разпростря по тялото му. Част от моята магия се вля в него. Част от моето съзнание и сили.
-То ще е вечно до теб и когато ти потрябвам просто прошепни името ми на него. Ще те чуя и ще дойда на секундата.
Надявах се да го приеме, защото не можех да се разнасям със заек наоколо.

Хава знаеше, че тя неможе да се размотава постоянно с него. Хава продължи да се чуди за брат и и реши да я проследи, когато си тръгне.
- Разкажи ми за Аято. - помоли я той, за да знае, когато го види, кой е.
Хава му бе интересно да слуша красивия и глас, който звънеше кото канбанка докато говореше. Синеокото момче си затваряше очите докато говори да се наслади на гласа и.
- Имаш прекрасен глас Инари, сякаш ангели ми говорят. - Хава си мислеше, че е лоша и зла, когато я вида за пръв път, но не тя е мила и добра. Защо ли хората я мразят. Тя не е наранила нукого си помисли синекоското. Тя бе, като него сама и безлюдна скиташе из света. Така бе и той и така ще е докато не намери брат си и пак ще продалжи да прави същото. Хава я погледна и каза.
- Възможноли е дух да умре. - този въпрос се таеше в Хава от доста време, Ако тя загине от глат момчето нямаши да го проодолее да загуби такъв ценен приятел, ката Инари.

Засмях се на наивните му мисли. Дали дух можеше да умре? Какъв нелеп въпрос. Как можеше изобщо да си го помисли?
-Не разбира се. Ще ми е нужно време да се възстановя, но не мога да умра. Не и втори път.
Колко забавно дете. Толкова различно и все пак познато, но да се върнем на темата с брат ми. Трябваше да го предупредя, защото аз бях неутрална, но той отдавна беше мрачен.
-Като видиш някой с червена коса, остри зъби, обезумял поглед и някак си нереално излъчване това е той.
И после се поразтърсих в дрехите си. Щом открих каквото търсех го извадих. Беше малка снимка на брат ми и мен. Виждаше се ясно зеленикавите му, жадни за кръв очи, острите като бръснач зъби.
-Ето това е той.