Водопадите на пограничната река

- А защо не? - Хоулел се усмихна широко, приличаше на човек, планувал цялото си бъдеще и начертал си план за всяко едно пътешествие, което му предстоеше. Може би и така беше. Все пак беше достатъчно разговорлив, но и достатъчно мистериозен, за да изглежда като някой скроил сериозни планове за остатъка от живота си. - Нищо. Но ти все едно си някакъв горски дух - подхвърли по-развеселено и погледна тъмнокосото момиче. - Познаваш гората, знаеш за нейните обитатели и можеш да прецениш времето...което всъщност е много лошо, защото се надявах до залез да съм прекосил една част от Орин - присви очи и разтърка челото си с пръсти. - Има да изплащам едни дългове в съседния град, по повод моите пътувания, утре сутрин е крайния срок...

- Нека - русият изглеждаше готов да посрещне нападатели. Всъщност искаше, имаше желание да види какви същества има тук, да ги проучи и опознае, каквото и да струваше всичко това...Пък и беше болезнено любопитен. Повече дори и от момичето, дори и тя да питаше така, явно й беше интересно какво представлява Хоулел. - Пътувам от няколко години. По всевъзможни начини и през всякакви места, е...все още не съм бил в някои от големите градове от тъмната територия, а също и...хм, огъня. Не съм бил във вашата огнена столица. Можеш ли да ми разкажеш за нея, докато вървим, така времето ще мине по-бързо?

- Значи наистина си нещо като горска обитателка? - ето това му беше вече много интересно. Хоулел поспря за малко и скръсти ръце, оглеждайки я, преценявайки я, дали беше такава или просто беше отраснала сред горите, макар и огнена, способна да опожари дърветата наоколо с лекота. - Звучи ми приятно, пазарът и всичко останало, жалко наистина че още не съм бил там, но пък има и време да отида скоро...Пък и барове, когато има, те са същинско хранилище за истории от цял свят. - подсмихна се и продължи след нея. - Чужденците да разглеждат замъка обаче, да не би да се разрешава, като атракция един вид, дори и дъ влизат вътре? - беше странно, неговата осиновителка отговаряше за защитата на въздушния град, така че покрай големите сгради достъпът дори на въздушни хора беше минимален, но нищо не се знаеше, по другите места, Хоулел вече се беше убедил, че всичко може да е коренно различно.

- Чудесно звучи - обичаше картините, беше отраснал сред картини, изобразяващи различни части от страните, от градовете, разнообразия от сгради, дори и Стоманения град, но там...Хоулел имаше някакви съмнения относно желанието си да го посети, макар да твърдеше обратното. Може би защото там беше намерен от въздушният магьсоник, който го отгледа. Е, нямаше значение.
Махна с ръка и отвя клона, за да не се налага на Мелиса да го държи още, докато той мине. Вятърът, който обви дървото, сякаш го прегърна и сви, така че да не пречи,  а след това го пусна нежно. 
- Столицата ни...огромна е, един висок грас, богат на белота и облаци, да, облаци, и когато стигнеш там, когато поемеш дълбоко дъх ти се струва, че всъщност оставаш без него...Така е всеки път, когато се завръщам там след дълго пътуване. Дворецът се извисява нависоко, а понякога дори не можеш да зървеш върховете на кулите му от долу, затова пък повечето от хората не знаят какво е да вървиш по земята, те сякаш танцуват по въздуха.

- Да, нещо такова. - къмна положително. - Пътувам, понякога и без да имам някаква цел, понякога и гонейки задачи, но винаги търся интересното, непроученото, винаги се старая хвана ли се за едно ,да достигам до края...все пак така  ипреживявам, от както напуснах дома си. - сви рамене с известна доза безразличие, наистина му беше все едно сякаш, че вече не живее в онзи техен въздушен град, колкото и красиво да можеше да го описва понякога, не съжаляваше. Имаше свобода. - Не е ли рано за някои животинки да заспиват? А повечето май по това време ще започнат да се показват...ще бъде интересно. - промълви тихо, но по трепета в гласа му, личеше че може да се развълнува, обичаше явно да скита така сам, сред подобна напълно непозната обстановка.

- Но пък би било забавно, не мислиш ли? Да те подгони някое сънито същество от неизвестен прозиход - на него явно това му беше забавно, след като и самото му изражение изглеждаше така. - Напуснах, защото ми беше омръзнало да не правя нищо, един добър син... - макар да имаше и много други причини, не смяташе да ги споделя, не желаеше да товари момичето с тази информация, със семейните неразбории или с къщата във въздуха, която вечно пустееше от липсата на родителите. - И да, исках да уловя вятъра  ида не го пускам никога. Именно вятърът ми даде идеята за цветовете всъщност, защото той е безцветен, прозрачен, не знаеш къде е и как изглежда, а за него това е толкова тъжно...заради вятърът аз обичам тези цветове, които да се забелязват от далеч. Случайност е, че са съвпадение с някоя цветна полянка. Не съм се сетил да го опитам - усмихна се, заобикаляйки някакъв полузаровен в земята клон. - Мечти много имам, но аз съм вятър, мечтите ми прелитат постоянно от една на друга, на следващата и пак...така, че една конкретна никога не бих могъл да има. Ами ти, Мелиса?

- Тогава пътувай, Мелиса - въодушевено промълви и разпери ръце, сякаш можеше всеки момент да се понесе по въздуха, да обгърне света, да полети и да погледне от горе, и да вземе нея със себе си. Можеше. Наистина го можеше, беше способен, стига да призовеше крилете, стига да жертваше един ден без своята страст на магията, стига да искаше, можеше да стори чудеша и да й покаже гората от висините, почти докосвайки небето. Можеше. Но щеше да жертва и себе си така, а не би го понесъл, дори и да се отнасяше само за него. Трябваше да бъде внимателен, Хоулел беше по-различен от другите представители на въздушния клан, беше по-разумен, дори и определено много вятърничев, обмисляше и преценяваше ситуациите. - Пътувай до края на света и обратно, защото няма нищо по-хубаво от това. - усмихна й се в отговор и в следващи ямомент се пресегна, за да я хване, но тя сама успя да се задържи. - Гледай си в краката, имаш огън на разположение, свети с него...аз слушам какво говори вятъра, как то йсвири сред тревата и камъните, и така мога да се предпазя от...спъванки.

- Така ли? - отнесено попита, но преди да се усети, че може би има нещо в миналото на Мелиса, което да я е накарало да се отнася така към способностите, той вече я гледаше любопитно. - Аз смятам, че във всяка една стихия има специален чар и лично не бих изтърпял дори ден без да мога да ползвам своята, макар че...е, случвало ми се е, но при много деликатни случаи, които е трудно да обоснова, без да се впускам в сложни подробности - определно обаче ако трябваше да обяснява наистина, щеше да мине цяла нощ веротяно. - Имаше нещо, от което и аз се страхувах, когато учех за въздуха, но когато го приех като съвсем нормално, вече започнах да приемам и всичко останало така...Искаш ли да се качим на върха на някое дърво?

Радваше се, когато някой приемаше така предложенията му, дори без да се замисли дали нямаше да има опасност. Но нямаше, той винаги беше внимателен, винаги съобразителен. Подаде ръка на Мелиса и дори придаде на позата си лек поклон, сякаш я канеше на танц.
- Да полетим тогава...А моите ветрове, тях често ги изпускам, почти постоянно, те са по-диви и от зверовете в горите. Все пак вятърът иска свобода, а твоят огън е една стихия, която, замисли се, самостоятелно съществува само в слънцето, волността на огъня дори трябва да е по-голяма от тази на въздуха. Ще ти покажа, ще одсвободя въздушните течения... - казваше го с лекота, с шеговитост, но и с някаква особена твърдост в погледа. Сините очи можеха да бъдат едновременно и топли и студени, като лед под слънчеви лъчи. Русите кичури, които пдаха по раменете му затанцуваха по вятъра, появил се изведнъж, подобно на житни класове, заиграха помежду си и се вдигнаха във въздуха, а гората зашумя, листата и клоните засвириха като пред предстояща буря...Но дъжд нямаше, а и нямаше да има, само вятър, който дори стана топъл, вятой който разигра сенките на спускащата се нощ и преобрази въздуха в мараня, преобрази прозрачното, безцветното, в илюции на танцуващи деца в шарени дрешки. Но без лица, уви, без лица...Това беше просто игра със зрението.

Спокоен беше, когато му се доверяваха, и можеше да се отпусне, можеше да направи много неща. Стига само да имаше доверие. Хвана ръцете й и се усмихна в отговор, а ветровете продължиха да се завихрят около тях, продължиха да карат клоните да пеят, а тревата са се снижава още повече,  фигурките мараня, облечени във въображаеми дрехи, подобни на тези на Хоулел, продължиха да танцуват, продължиха докато той и Мелиса не се откъснаха от земята. Вятърът ги понесе, издигайки ги по проскост от въздух, невидима, неусетна, но някак напълно реалистична. Всичко беше въздух, въздух и вятър, ватър и свобода...
- Погледни. Там, от където дойдохме, виж колко тихо е - а колко буен беше вятъръ около тях, закачащ се с косите им, все едно имаше за дел да ги сплете така, че никога да не бъдат разплетени. И колкото по-високо се издигаха сред дърветата, накланяни от въздушни ръце, така че да им направят път нагоре, толкова но-силни ставаха ветровете, но и толвока по-приятно топли. Все пак Мелиса беше огнена и един студен полъх навярно нямаше да й хареса.

- Може и по-високо, но тогава...е, тогава вече ще загубя контрол и вятърът ще прекърши клоните на по-малките дървета, а веротяно би изкоренил и по-старите - Хоуле се вгледа напред, замечтано сякаш, отдалечен от реалността, погълнат от мисли. Къде отиваше, кой беше...знаеше, беше запознат поне, но имаше и нещо друго. Хвана ръцете на Мелиса по-здраво и снижи поглед към лицето й. - Никога не бива да се страхуваш от стихията си, щом я имаш, значи трябва да я ползваш. Просто трябва да се научиш да я държиш, така както държиш някого за ръка.

- А ако ми разкажеш какво се е сучило, няма ли да ти е по-добре? - попита тихо и внимателно, ако не друго, поне знаеше как да се отнася с хората, които имаха някакви болежки в спомените от миналото си...страдалци ги наричаше някога ,когато беше дете, така наричаше и себе си, макар терминът да не беше много подходящ. - Искаш ли да продължим ниско над дъветата по въздух или да слезем долу?