Водопадите на пограничната река

- О, прости ми тогава, че не те попитах, преди да предприема нещо подобно - внимателно ветровете се укротиха, почти утихнаха и с плавно потъване надолу дърветата пак бяха обвити във въздушни пъшкули, които да огънат пречещите клони, а Хоулел пусна Мелиса на земята с лекота, оставяйки едно чувство на безтегловност за няколко мига, сякаш той, самият Хоулел никога не е хващал ръцете й, никога не е бил наоколо. 
- Това обяснява много. Сега вече разбирам, но ако мен наказваха всеки път по подобен начин, щом изпуснех контрол над една друга своя дарба, то трябваше сигурно да ме държат в заточение някъде...не ,че не си наложих заточението сам. Все пак си нсе научила да държиш силите си, да ги контролираш достатъчно умело, след като си тук. - подари една успокоителна усмивка и кимна напред, на където трябваше да продължат да вървят.

- Не точно, но иначе щях да си го заслужа. Аз съм нещо като беглец все пак - бегло се усмихна и махна с ръка ,за да укроти всичките ветрове категорично, а от илюзиите му вече нямаше и помен. - Смятах, че ще е по-добре за мен, за семейството ми, за всеки един човек, който познавам, аз да не съм покрай тях, да гоня свои цели и идеи, без да намесвам други...Затова и се наложи да си измисля друга фамилия, изоставяйки семейната, за да не навредя на когото не трябва. Избрах пътешествието ,вместо наложителното заточение, за да са доволни всички страни, пък и аз също.

Това беше някакъв вид новост в живота му, а и не само, в самите му разсъждения. Наистина забави ход и сви вежди над това, което Мелиса го питаше.
- Не са, а и едва ли някога ще бъдат, но...не биха могли да ме спрат. Онази къща, макар и дом, беше като зклетка за птици. В началото се живееше добре, но после стана трудно, стана досадно...оставих брат си сам, наистина, но пък съм сигурен, че се справя добре и с отсъствието ми. - бавна усмивка се изви върху устните му при спомена за момчето със синята коса, истински наследник на вятъра. - Фамилията ми...Рен...Ренуинг, тази, която бащата осиновител ми е дал, заедно с името ми по принцип.

- О, аз се връщам, Мелиса, понякога отивам пак до къщата, понякога посещавам майка си и й правя компания за чай, но не за дълго, иначе не искам да водя дългите, скучни разговори със стария баща или с някой от...както и да е - вдигна рамене замислено и наклони глава към нея. - Все пак и не бива да се появявам много често, за да не влияя зле на малкия брат, той трябва сам да взема решения, а не аз да му казвам. А ти, Мелиса, живееш наоколо сама, след като също имаш дом, дори и там да си позната като...калпазанка, образно казано, но и аз бях подобен случай. Преобръщах всичко с главата наопаки, докато се науча да се владея.

- С кофа вода? - Хоулел примигна, а в последствие и се разсмя. Кофа с вода, ами да, именно...за потушаване на огъня. Но друг беше въпросът, определено много по-сложен с вятъра. Никой...не се беше изправял срещу ураган, торнадо...пясъчна буря? Какво ли би могло? Това беше нова тема за размисълу храна за ума...интересно. - Някои приказки разказват, че огънят и въздухът са братя, че земята и водата са бсестри, но всъщност всичките са едно цяло и може би, както водата влияе на твоята огнена стихия, така би могла да спре и моят вятър. - вдигна рамене и заобиколи, по предупреждение от момичето, пънче, което стоеше като пътен знак на сред гората, самата растителност се сгъстяваше на места, но ако русият намесеше вятър за да огъне дърветата и да се премине, щеше да ги счупи...внимателно беше по-доброто решение.

Хоулел се подсмихна загадъчно. Никой не мислеше това, никой не вярваше, че е възможно, дори и той...Дори и той, защото го беше опитвал, беше предизвиквал други елементални магьосници, различни, разнообразни умения.
- Дори една земна стена не може - призна си все пак, въздъхвайки усмихнато, развеселено дори. - Въздух има и между порите на леда, меду проуките на земята, там където има вода също...защото във всяко едно от тях се съдържа кислород, иначе не биха били толкова...как да го кажа, устойчиви. Така са ме учили. Но затова винаги съм искал да се уверя в способностите на други магьосници, които да се опитат да спрат въздуха, да преградят пътя на вятъра. Огънят иначе, огънят е сложна стихия, признавам...с него шега не била... - защото с огън и въздух рухваше цял град.
Бавно погледа на русия се понесе нагоре, от където се задаваха няколко кълба. Топчета от лед? Левитиращи водни кълбета? От кого ли?
- Интересно. Това трябва да е съобщение. Някои магьосници прибягват до подобни магии за да си предават тайни известия, рядко ползвана магия е, защото може да попадне в чужди ръце и да се загуби съобщението, но това...то е от воден покровител, особено целенасочено изпратено. - до него? Странно, точно пък до него. Хоулел протегна ръка за да докосне водните кълбета, не беше получавал такива от много отдавна.

- Няма страшно - предупрети почти мило, но и неговата ръка трепна, когато водните балончета се спукаха и изписаха съобщението над дланта му. - Разкрива истинския смисъл на съобщението, само когато назовеш името на полечателя, тогава балончетата се пукат по такъв начин и...ето, воден надпис във въздуха. Това дори е забавно. - и щеше да е още повече, ако не носеше името на брат му, на истинският син на семейство Ренуинг, Хава, това момче...Все пак то йбеше поел по неговите стъпки. Това момче! Хоулел присви очи малко ядно и махна с ръка, за да прогони водният текст, извиващ се в змиевидни непознати букви. - Трябва да вървя. Незабавно. Това е нещо много важно и...Мелиса - обърна се към момичето. - Можеш да дойдеш с мен, ако желаеш, но ще се наложи да изминем пътя по въздух, по-бързо е, а и по-безопасно.

Кимна положително и обхвана ръцете й. Трябваше да я държи здраво и така щеше да направи, след като я и беше страх, Хоулел осъзнаваше, че навярно не бе правилно, но и не можеше да я остави. Мелиса искаше да пътешества, а той щеше да осигури тази възможност. Съжаляваше единствено, че не можа да се задържи повече тук, че не успя да мине гората пеша, както искаше. За втори път възможностите му бяха възпрепятствани, но нищо, нищо, имаше цялото време на света, докато беше свободен да прави каквото си иска. Сега най-важното беше да стигне до онази кула, до острова, от където се улавяха вибрациите по въздуха, където беше брат му. Това хлапе, един дракон знаеше, как беше стигнало там и защо...защо точно при водните.
- Не се страхувай от водата, Мелиса - промълви, усмихвайки се нежно. Със същата нежност ветровете отново ги подхванаха и издигнаха, но този път беше различно, този път вятърът беше навсякъде, държейки ги като в кутия, вилнееше около тях, но не ги докосваше, не се прокрадваше покра йлицата им, не се въртеше сред косите им, беше наоколо, беше всичко и нищо, до мига, в който картината просто се изгуби, далечна, откъсваща се от земята.
Хоулел пуна ръката на момичето за момент и замахна в една определена посока, на там, където беше земята на водните. - Можеш да се запознаеш с някой сирена, те са красиви същества, също като теб. - една последна усмивка, преди да полетят, да се понесат по въздушните течения като по повърхността на водата, но и толкова по различно. Нямаше студ, нямаше топлина, а само далечните картини на земята под тях, прелитащи, сменящи се безброй пъти. На Хоулел щеше да му отнеме време, наистина, известно време за да преодолее всичките препядстви яна върховете и низините, на тайфуните покрай морето, но островът, щеше да стигне там на всяка цена.

Насам, Мелиса - https://nuallan.bulgarianforum.net/t38-topic